— Разпределяй — обади се ловецът. — Но е рано да се отчайваме. Казваш, че имаме още три дни, нали?
— Да, драги ми Дик.
— Добре! Съжаленията няма да ни помогнат и след три дни все ще вземем някакво решение. А дотогава да си отваряме очите.
На вечерята разпределиха строго водата. В грога наляха повече ракия, но трябваше да се пазят от това питие, което по-скоро възбужда жаждата, а не освежава.
През нощта кошът лежа на обширно плато, което представляваше хлътнала равнина. Високо беше едва осемстотин стъпки над морското равнище. Това обстоятелство вдъхна известна надежда на доктора. То му напомни предположенията на географите, че в центъра на Африка съществува голямо водно пространство. Ако това езеро съществуваше, трябваше да стигнат до него. Но в спокойното небе нямаше никаква промяна.
След тихата нощ, пищно отрупана със звезди, настъпи същият спокоен ден с палещи слънчеви лъчи. Още призори стана страшно горещо. В пет часа сутринта докторът даде знак за тръгване и доста дълго „Виктория“ вися неподвижна в оловната атмосфера. Докторът можеше да избегне силната горещина, като се издигне по-нагоре. Но трябваше да изразходва по-голямо количество вода, което в случая беше невъзможно. И той се задоволи да държи аеростата си на сто стъпки над земята. Там лек ветрец го носеше на запад.
Закусиха малко сушено месо. По обед „Виктория“ едва беше изминала няколко мили.
— Не можем да се движим по-бързо — каза докторът. — Ние не командуваме, а се подчиняваме.
— Ах, драги ми Самуел — рече ловецът, — ето случай, при който един двигател би свършил доста работа.
— Разбира се, Дик, но само при условие, че не би се движил с вода, защото в противен случай положението нямаше да се промени с нищо. Досега всъщност не е изнамерено нищо приложимо. Балоните в това отношение са още в положението, в което са се намирали корабите преди откриването на парата. Шест хиляди години са били необходими, за да бъдат изнамерени параходните колела и витлата, тъй че има още да почакаме.
— Проклета горещина! — извика Джо, като избърса потното си чело.
— Ако имахме вода, горещината щеше да ни бъде полезна, защото тя разширява водорода в аеростата и пламъкът в серпантината няма нужда да бъде толкова силен. Истина, че ако водата не се свършваше, нямаше да я пестим. Ах, да бъде проклет дивакът, заради който отиде цял скъпоценен сандък с вода!
— Нали не съжаляваш за това, което направи, Самуел?
— Не, Дик, защото успяхме да избавим оня нещастник от ужасна смърт. Но стоте ливри вода, които изхвърлихме, щяха да ни свършат много работа. Щяха да ни осигурят още дванадесет-тринадесет дена път, а в това време положително щяхме да прелетим над пустинята.
— Изминали ли сме поне половината път? — запита Джо.
— По разстояние да, но по време не, ако вятърът ни изостави. А той изглежда, че съвсем ще стихне.
— Е, господарю — продължи Джо, — не бива да се оплакваме. Досега се справихме доста добре с положението и каквото и да стане, не мога да се отчайвам. Ще намерим вода, уверявам ви.
С всяка измината миля повърхността ставаше все по-ниска и по-ниска. Разклоненията на златоносните планини се губеха в равнината. Те бяха последните възвишения на изтощената природа. Поникналата тук-таме трева заместваше хубавите дървета на изток. Няколко ивици хилава зеленина се бореха срещу настъпващите пясъци. Големите скали, които бяха паднали от далечни върхове и се бяха разбили, се пръсваха в остри камъчета, които скоро щяха да станат едър пясък, после ситен прах.
— Ето Африка такава, каквато ти си я представяше, Джо. Имах право да ти казвам: „Потърпи малко!“
— Какво от това, господине — възрази Джо, — това поне е естествено! Горещина и пясък! Глупаво ще бъде да се очаква друго в такава страна. Виждате ли — добави той засмян, — аз нямах доверие във вашите гори и поляни — що за безсмислица! Не си заслужава да дойдеш толкова далече, за да видиш английска природа. Чак сега чувствувам, че съм в Африка, и съм доволен, че ще разбера нещо от нея.
Привечер докторът установи, че „Виктория“ не беше изминала и двадесет мили в тоя горещ ден. Задушлив мрак я обгърна веднага щом слънцето изчезна зад ясно очертания като права линия хоризонт.
На другия ден беше четвъртък, първи май. Но дните се редуваха с отчайващо еднообразие. Сутринта беше като предишната сутрин. По обед слънцето хвърляше щедро същите вечно палещи лъчи, а нощта сгъстяваше в своя мрак разпръснатата топлина, която следващият ден щеше пак да завещае на следващата нощ. Едва доловимият вятър приличаше по-скоро на издъхване, а не на дъх и можеше да се предвиди моментът, в който това дихание щеше само да угасне.