Докторът се бореше срещу това тъжно положение. Той беше запазил спокойствието и хладнокръвието на изпитаното си сърце. С далекогледа си в ръка той се взираше във всички точки на хоризонта. Виждаше как се губеха неусетно последните хълмове, как изчезваше последната зеленина — пред него се разстилаше безкрайната пустиня. Отговорността, която му тежеше, много го потискаше, макар че той не се издаваше с нищо. Повлякъл беше далеч, почти по силата на приятелството или на дълга, тия двама мъже, Дик и Джо, и двамата негови приятели. Добре ли беше постъпил? Не беше ли тръгнал по забранени пътища? Не се ли опитваше да прекоси в това пътешествие границите на невъзможното? Бог не беше ли отредил за по-далечни векове изучаването на тоя неблагодарен континент?
Всички тия мисли, както се случва в часове на отчаяние, се надпреварваха в главата му и по някакво непреодолимо свързване на представите Самуел престъпваше границите на логиката и на разума. След като установи какво не би трябвало да прави, питаше се какво трябва да направи сега. Възможно ли беше да се върне обратно? Нямаше ли горни течения, които биха го отнесли към по-плодородни места? Познаваше изминатия път, но не знаеше какво го чака. И понеже съвестта му го измъчваше, реши да се обясни открито с двамата си спътници. Изложи им ясно положението. Изтъкна им какво е направено и какво предстои да се направи. В краен случай биха могли да се върнат или поне да се опитат да сторят това. Какво е тяхното мнение?
— Аз нямам друго мнение освен мнението на моя господар — отвърна Джо. — Каквото той понесе, ще понеса и аз, и по-добре от него. Където той отиде, ще отида и аз.
— А ти, Кенеди?
— Аз, драги ми Самуел, не съм от тия, които се отчайват. Никой не знаеше по-добре от мене опасностите при това пътешествие, но аз ги забравих, щом ти тръгна срещу тях. И тъй аз съм твой телом и духом. При сегашното положение моето мнение е, че трябва да упорствуваме, да вървим докрай. Освен това опасностите при завръщането ми изглеждат също така големи. И тъй напред! Можеш да разчиташ на нас.
— Благодаря ви, достойни приятели! — отвърна докторът, истински развълнуван. — Очаквах такава преданост, но ми бяха необходими ободряващи думи. Още веднъж благодаря!
И тримата приятели си стиснаха горещо ръце.
— Изслушайте ме — продължи Фергюсън. — Според моите изчисления ние сме най-много на триста мили от Гвинейския залив. Пустинята не може да се разстила безкрайно, тъй като крайбрежието е населено и е проучено на доста голяма дълбочина. Ако трябва, ще се отправим към това крайбрежие и не може да не срещнем някой оазис или някой извор, да си налеем вода. Но на нас ни липсва вятър и без него ще висим съвсем неподвижни във въздуха.
— Да чакаме спокойно — предложи ловецът.
Но всеки поред напразно се взираше в пространството през този безкраен ден. Не се показа нищо, което да вдъхне някаква надежда. При залез слънце, чиито водоравни лъчи се простираха в дълги огнени черти по равния безкрай, последните възвишения изчезнаха. Започваше пустинята.
Пътешествениците не бяха изминали и петнадесет мили, а както предния ден бяха изразходвали сто тридесет и пет кубически стъпки газ, за да поддържат горелката, и две пинти вода от останалите осем бяха пожертвували, за да утолят палещата жажда.
Нощта мина спокойно, много спокойно! Докторът не спа.
Двадесет и пета глава
На следния ден — същото чисто небе, същият неподвижен въздух. „Виктория“ се издигна на петстотин стъпки височина. Но едва ли се отклони чувствително на запад.
— Ние сме сред самата пустиня — забеляза докторът. — Ето безбрежния пясък! Каква чудна гледка! Колко странна приумица на природата! Защо там има прекалено богата растителност, а тук изключително безплодие, и то на същата ширина, под същите слънчеви лъчи!
— „Защото“, драги ми Самуел, не ме смущава много — отвърна Кенеди. — Причината ме занимава по-малко от факта. Така е, това е важното.
— Трябва все пак да се помъдрува малко, драги ми Дик. Това няма да ни навреди.
— Да помъдруваме може, имаме достатъчно време за това. Едва ли се движим. Вятъра го е страх да духа, той спи.
— Това няма да продължи — заяви Джо. — Струва ми се, че виждам няколко ивици облаци на изток.
— Джо има право — отговори докторът.
— Добре — съгласи се Кенеди, — но дали ще издържим на нашия облак с проливния дъжд и силния вятър, с който той ще ни зашиба в лицето?