— Елате — каза той на другарите си, — повярвайте ми — това ще ви оправи.
— Невъзможно — отвърна Кенеди. — Не бих могъл да пристъпя нито крачка.
— Предпочитам да поспя — рече Джо.
— Но сънят и почивката ще бъдат гибелни за вас, приятели. Борете се с това вцепенение. Хайде елате.
Докторът не можа да ги склони и тръгна сам в прозрачната звездна нощ. Първите му стъпки бяха тежки, стъпки на изтощен и отвикнал да ходи човек. Но скоро призна, че движението ще го спаси. Той вървя няколко мили на запад и вече се ободряваше, когато изведнъж му се зави свят — сякаш под него зина пропаст. Усети, че коленете му треперят. Безкрайната пустиня го уплаши. Той беше математическата точка, центърът на безкрайна окръжност, тоест нищо! „Виктория“ изчезна напълно в мрака. Докторът бе обзет от непреодолим ужас, той, невъзмутимият, безстрашният пътешественик! Поиска да се върне назад, но напразно. Извика! Нямаше дори ехо, за да му отговори, и гласът му потъна в простора като камък в бездънна пропаст. Легна на пясъка, изгубил сили, сам сред великото безмълвие на пустинята.
В полунощ докторът дойде на себе си в ръцете на своя верен Джо. Разтревожен от продължителното отсъствие на своя господар, той се спуснал по следите му, ясно отпечатани на пясъка. Намерил го в безсъзнание.
— Какво ви е, господарю? — попита той.
— Нищо, добри ми Джо. Временна слабост, това е.
— Вярно, че ви няма нищо, господарю. Но станете, опрете се на мене и да се върнем при „Виктория“.
Докторът се опря на ръката на Джо и тръгна обратно по пътя, който беше изминал.
— Не беше разумно да се излагате така, господарю. Можеше да ви оберат — пошегува се той. — Хайде да поговорим сериозно, господарю.
— Говори, слушам те!
— Трябва да вземем на всяка цена някакво решение. При нашето положение ние не можем да издържим повече от няколко дни и ако няма вятър, сме загубени.
Докторът не отговори.
— И тъй, някой от нас трябва да се пожертвува за общото спасение и напълно естествено е това да бъда аз.
— Какво искаш да кажеш? Какви са намеренията ти?
— Много прости. Да взема храна и да тръгна право напред, докато стигна някъде, което не може да не стане. В това време, ако небето ви изпрати благоприятен вятър, няма да ме чакате, ще тръгнете. Аз пък, ако стигна до някое селище, ще се справя с положението с няколко арабски думи, които вие ще ми напишете, и ще ви доведа помощ или пък ще оставя там кожата си! Какво ще кажете за моето намерение?
— То е безумно, но е достойно за благородното ти сърце, Джо. Това е невъзможно, ти няма да ни напуснеш.
— Но в края на краищата все трябва да се предприеме нещо. Това не може с нищо да ви навреди, защото, повтарям ви, вие няма да ме чакате, а пък аз и при най-лошия случай може да успея!
— Не, Джо, не! Да не се разделяме! Това ще бъде още една мъка към другите. Писано е било да стане така, а навярно е писано, че по-късно ще бъде другояче. И така, да чакаме покорно.
— Добре, господарю, но ви предупреждавам едно: давам ви още един ден, няма да чакам повече. Днес е неделя, или по-скоро понеделник, защото е един часът сутринта. Ако във вторник не тръгнем, ще си опитам щастието. Решението ми е безвъзвратно.
Докторът не отговори. Скоро стигна коша и легна вътре до Кенеди. Ловецът не продума, но това не означаваше, че спи.
Двадесет и седма глава
На сутринта първата работа на доктора бе да погледне барометъра. Живачният стълб едва ли се беше помръднал.
— Нищо! — каза си той. — Нищо!
Излезе от коша и се огледа да види какво е времето — същата горещина, същото ясно небе, същото затишие.
— Трябва ли да изгубим всякаква надежда? — извика той.
Джо мълчеше, потънал в собствените си мисли, и разсъждаваше върху своя план да замине.
Кенеди стана, съвсем болен, обзет от прекалена възбуда, която беше опасна. Езикът и устните му бяха подпухнали и едва можеха да издадат някакъв звук. Там имаше още няколко капки вода. Всеки знаеше това, всеки мислеше за това и го теглеше към тях. Но никой не смееше да пристъпи крачка.
Тия трима другари, тия трима приятели се гледаха свирепо, с животинска алчност, която личеше най-много у Кенеди. Непоносимите лишения изтощаваха по-бързо силното му тяло. Целия ден той бълнуваше. Ходеше насам-натам, викаше пресипнало и си хапеше юмруците, готов да си пререже вените, за да пие от собствената си кръв.
— Ах — викаше той, — страна на жаждата! Ти с право ще бъдеш наречена страна на отчаянието!
После отмаля съвсем. Чуваше се само как въздухът свири при дишането между попуканите му устни.