Изведнъж някакъв рев се разнесе на двадесет крачки от тях.
— Лъв реве! — каза Джо.
— Още по-добре! — отговори ожесточеният ловец. — Ще се бием! Човек е силен само в борбата.
— Предпазливо, господин Дик, предпазливо! От живота на един зависи животът на всички.
Но Кенеди не го слушаше. Той вървеше напред с пламнал поглед, с пълна карабина, страшен в своето безстрашие. Под една палма грамаден лъв с черна грива стоеше, готов да се хвърли. Щом зърна ловеца, той скочи. Но още във въздуха един куршум го удари право в сърцето. Той падна мъртъв.
— Ура! Ура! — извика Джо.
Кенеди се втурна към кладенеца, плъзна се по влажните стъпала и се просна пред прохладен извор, в който потопи жадно устни. Джо направи същото и след малко се чуваше само лочене като у животни, които утоляват жаждата си.
— Внимание, господин Дик — каза Джо, като си пое дъх, — да не прекаляваме!
Но без да отговаря, Дик продължаваше да пие. Той потопяваше главата и ръцете си в благотворната вода и сякаш се опиваше.
— А господин Фергюсън? — обади се Джо.
При това име Кенеди веднага се опомни. Той напълни шишето, което беше донесъл, и се спусна бързо нагоре по стъпалата на кладенеца… Но как се изненада! Грамадно, тъмно тяло затваряше изхода. Джо, който вървеше след Дик, трябваше да се отдръпне заедно с него.
— Затворени сме!
— Невъзможно! Какво означава това?…
Дик не довърши. Страхотен рев го накара да разбере какъв нов враг стои насреща му.
— Друг лъв! — извика Джо.
— Не, лъвица е!
— Ах, проклет звяр, почакай — каза ловецът и бързо напълни карабината си.
Миг след това стреля, но животното беше изчезнало.
— Напред! — извика той.
— Не, господин Дик, не, вие не сте я убили на място, тялото й щеше да се отърколи тук. Тя е там, готова да се хвърли върху първия от нас, който се подаде, и той ще бъде загубен!
— Но какво да се прави? Трябва да излезем! И Самуел ни чака!
— Да примамим животното. Вземете моята пушка и ми дайте карабината си.
— Какво мислиш да правиш?
— Ще видите.
Джо съблече платнената си дреха, сложи я на върха на карабината и я показа на изхода като примамка. Побеснелият звяр се хвърли отгоре й. Кенеди го чакаше и с един куршум му счупи плешката. Ревящата лъвица се търкулна по стъпалата и събори Джо. Той сякаш чувствуваше вече грамадните лапи на звяра върху себе си, когато екна втори изстрел и доктор Фергюсън се появи на изхода с още димяща пушка в ръце.
Джо стана бързо, прескочи трупа на лъвицата и подаде на господаря си пълното шише.
Само за миг Фергюсън го прилепи към устните си и го изпразни до половина. Тримата пътешественици благодариха от все сърце на провидението, което ги избави сякаш по чудо.
Двадесет и осма глава
Вечерта бе прекрасна и я прекараха под прохладните сенки на мимозите след сита закуска. Не жалиха чая и грога.
Кенеди беше обиколил малкия кът във всички посоки. Преровил бе всички храсталаци. Пътешествениците бяха единствените живи същества в тоя земен рай. Излегнаха се върху одеялата си и прекараха спокойна нощ, която ги накара да забравят преживените мъки.
На следния ден, 7 май, слънцето ярко блестеше, но лъчите му не можеха да пробият гъстата сянка. Имаха достатъчно храна и докторът реши да дочака на това място благоприятен вятър.
Джо беше пренесъл там походната си кухня и готвеше най-разнообразни ястия, като пилееше вода с безгрижно разточителство.
— Чудно редуване на скърби и радости! — извика Кенеди. — Какво изобилие след толкова лишения! Колко разкош след толкова нищета! А малко оставаше да полудея!
— Драги ми Дик — каза му докторът, — ако не беше Джо, сега нямаше да разговаряш с нас за преходността на земния живот.
— Благодаря ти, приятелю — каза Дик, като подаде ръка на Джо.
— Няма защо — отвърна Джо — при условие, че ще ми се отплатите, господин Дик, като все пак предпочитам да не ви се удава случай да ми отвърнете със същото!
— Жалка е човешката природа — обади се Фергюсън. — Отчайваме се от толкова малко!
— От толкова малко вода ли искате да кажете, господарю? Това вещество трябва да е много необходимо за човешкия живот!
— Разбира се, Джо, и хора, лишени от храна, издържат по-дълго от хора, лишени от вода.
Джо никога не би пожелал да напусне вълшебния кът. Той беше царството на неговите блянове. Чувствуваше се като у дома си. Господарят му трябваше да му даде точното местоположение и Джо много сериозно го вписа в пътния си бележник: 15°3’ дължина и 8°32’ ширина. Кенеди съжаляваше само за едно — че не може да ходи на лов в тая малка гора. Според него в нея нямаше хищни зверове.