— Много ти е къса паметта, драги ми Дик — обади се докторът. — А лъвът, а лъвицата?
— Хм! — рече той с пренебрежението на истинския ловец към убития дивеч. — Но всъщност по тяхното присъствие в този оазис може да се съди, че не сме много далеч от по-плодородни местности.
— Слабо доказателство, Дик. Измъчвани от глад или жажда, тия животни често изминават грамадни разстояния. Нощес ще трябва да бъдем по-предпазливи и да запалим огньове.
— При тая горещина ли! — извика Джо. — Е, ако е необходимо, ще го направим. Но на мене ще ми бъде много мъчно, ако изгорим тая хубава гора, която ни е толкова полезна.
— Ще внимаваме най-много да не я запалим — рече докторът, — та и други да могат да намерят някой ден тук убежище сред пустинята!
Джо отиде да струпа кладите за през нощта, като гледаше да ги прави колкото се може по-малки. За щастие тия мерки излязоха излишни — и тримата потънаха един след друг в дълбок сън.
На следния ден времето пак не се промени. Продължаваше най-упорито да бъде все тъй хубаво. Балонът висеше неподвижен — не го полюшваше никакъв ветрец. Докторът започваше да се тревожи: ако пътешествието им продължеше така, храната нямаше да им стигне. След като едва не загинаха от жажда, нямаше ли да умрат от глад?
Но той се успокои, като видя, че живакът спадна много чувствително в барометъра. Имаше явни признаци, че скоро времето ще се промени. И той реши да се приготви за заминаване, за да може да отлети при първия удобен случай. И двата сандъка — сандъкът за поддържане на горелката и сандъкът за вода за пиене — бяха напълнени догоре.
После Фергюсън трябваше да възстанови равновесието на аеростата и Джо бе принуден да пожертвува значителна част от скъпоценната си руда. Заедно със здравето у него се беше възвърнала и користта. Неведнъж се намръщи, преди да се подчини на господаря си. Но той му обясни, че не може да издигне толкова голям товар. Остави го да избира между водата и златото. Джо не се колеба повече и хвърли на пясъка голямо количество от скъпоценните си камъни.
— Ето за тези, които ще дойдат след нас — каза той. — Те ще се зачудят много, като намерят богатство на такова място.
— Ами ако някой учен пътешественик открие тук тая руда? — обади се Кенеди.
— Бъди уверен, драги ми Дик, че той много ще се изненада и ще отпечата своята изненада в множество томове! Ще чуем някой ден да се говори за чуден залеж от златоносен кварц сред африканските пясъци.
— И Джо ще бъде причина за това.
Мисълта, че може да заблуди някой учен утеши добрия момък и го накара да се усмихне.
До вечерта докторът напразно чакаше да се промени времето. Температурата се повиши и без сенките на оазиса щеше да бъде непоносима. Термометърът показваше сто четиридесет и девет градуса на слънце. Истински огнен дъжд браздеше простора. Това беше най-голямата горещина, която бяха отбелязали дотогава.
Джо струпа както предната вечер клади за през нощта и докато дежуряха докторът и Кенеди, не се случи нищо, Но към три часа сутринта, когато дежуреше Джо, внезапно застудя, небето се покри с облаци и стана по-тъмно.
— Ставайте! — извика Джо, като събуди двамата си спътници. — Ставайте! Извива се вятър!
— Най-после! — каза докторът, като погледна небето. — Иде буря! На „Виктория“! На „Виктория“!
Крайно време беше. „Виктория“ се навеждаше под силата на урагана и влачеше коша, който правеше бразда по пясъка. Ако част от баласта паднеше случайно на земята, балонът щеше да отлети и щяха да загубят завинаги всяка надежда да го намерят.
Но пъргавият Джо изтича с всички сили и задържа коша, аеростатът легна върху пясъка и имаше опасност да се скъса. Докторът зае постоянното си място, запали горелката и изхвърли излишния товар.
Пътешествениците погледнаха за последен път дърветата на оазиса, които се огъваха под бурята, и понесени от източния вятър на двеста стъпки над земята, скоро изчезнаха в мрака.
Двадесет и девета глава
От самото излитане пътешествениците се движеха с голяма бързина. Те чакаха с нетърпение да напуснат пустинята, където едва не загинаха. Към девет и четвърт сутринта съгледаха оскъдна растителност — треви се люшкаха върху пясъчното море и възвестяваха като на Христофор Колумб, че наблизо има земя. Зелени стръкчета се подаваха плахо между камъните, които скоро щяха да станат пак канари в тоя океан.
Ниски възвишения се разстилаха вълнообразно на хоризонта. Очертанията им, забулени от мъглата, се открояваха смътно. Еднообразието изчезваше.