— Да не се боите от тях? — попита Джо.
— Те са брадати орли, Джо, и то от най-едрите. Ако ни нападнат…
— Какво от това! Ще се браним, Самуел! Имаме цял арсенал, за да ги посрещнем! Не мисля, че тия птици са толкова страшни!
— Кой знае! — отвърна докторът.
След десет минути ятото се беше приближило на един пушечен изстрел. Въздухът ехтеше от хрипкавите крясъци на тия четиринадесет птици. Те летяха към „Виктория“ повече разярени, а не уплашени от нейното присъствие.
— Как крещят — обади се Джо. — Каква врява! Навярно не им харесва, че сме навлезли в техните владения и че си позволяваме да летим като тях?
— Истината е, че изглеждат много страшни — забеляза ловецът — и щяха да бъдат много опасни, ако бяха въоръжени с карабина Пърдей Мур!
— Нямат нужда от карабини — заяви Фергюсън, който почваше да се замисля.
Орлите летяха, като описваха грамадни кръгове, и обръчът им се стесняваше все повече и повече около „Виктория“. Те пресичаха небето с шеметна бързина, като се спускаха понякога със скоростта на снаряд и изведнъж пречупваха своя полет с внезапен и смел завой. Разтревожен, докторът реши да литне високо, за да избегне опасната им близост. Той разшири водорода и балонът бързо се издигна. Но орлите се издигнаха заедно с него, тъй като нямаха намерение да го изоставят.
— Изглежда, че искат да ни нападнат — каза ловецът, като напълни карабината си.
И наистина птиците се приближаваха и някои от тях долитаха само на петдесет стъпки от балона, сякаш не искаха и да знаят за карабината на Кенеди.
— Страшно ми се иска да стрелям в тях — каза той.
— Не, Дик, недей! Да не ги дразним без причина! Това значи да ги предизвикаме да ни нападнат.
— Но аз ще се справя лесно с тях.
— Лъжеш се, Дик.
— Имаме по един патрон за всяка от тях.
— А ако се хвърлят върху горната част на балона как ще ги улучиш? Представи си, че се намираш пред лъвове на суша или пред акули сред океана! Положението е също така опасно за въздухоплавателите.
— Сериозно ли говориш, Самуел?
— Много сериозно, Дик.
— Да почакаме тогава.
— Почакай. Бъди готов, в случай че ни нападнат, но не стреляй без мое нареждане.
Птиците се трупаха на близко разстояние. Ясно се виждаха голите им шии, издути от крясъците, хрущялните им гребени с лилави брадавици, настръхнали от ярост. Те бяха от най-едрите. Дълги бяха повече от три стъпки. Отвътре белите им криле, блестяха на слънцето. Сякаш бяха крилати акули, на каквито страшно много приличаха.
— Те ни гонят — каза докторът, като ги видя, че се издигат заедно с балона — и можем да се издигаме, колкото си искаме, те могат да излетят по-високо от нас!
— Какво да правим тогава? — попита Кенеди.
Докторът не отговори.
— Слушай, Самуел — продължи ловецът, — тия птици са четиринадесет. Ние имаме на разположение седемнадесет изстрела, като стреляме с всичкото си оръжие. Няма ли начин да ги унищожим или да ги прогоним? Аз се наемам с няколко от тях.
— Не се съмнявам в твоето умение, Дик. Предварително смятам за мъртви тия, които минат пред карабината ти. Но ти повтарям, ако нападнат горната част на балона, няма да можеш вече да ги виждаш. Те ще пробият ризата, която ни държи във въздуха, а ние сме на три хиляди стъпки височина!
В същия миг една от най-свирепите птици се нахвърли право върху „Виктория“, разтворила клюн и нокти, готова да хапе, да разкъсва.
— Огън! Огън! — извика докторът.
Едва довърши, и смъртно ударената птица се завъртя във въздуха и полетя надолу. Кенеди грабна едната двуцевна пушка. Джо се прицелваше с другата.
Уплашени от изстрела, орлите се пръснаха за миг. Но връхлетяха почти веднага, страшно разярени. С първия куршум Кенеди откъсна шията на най-близкия; Джо пречупи крилото на другия.
— Остават само единадесет — рече той.
Но тогава птиците промениха тактиката си и всички заедно литнаха над „Виктория“. Кенеди погледна Фергюсън.
Въпреки своята сила и хладнокръвието си той побледня — последва страшно мълчание. После се чу остър шум, както кога цепят коприна, и кошът се олюля под краката на тримата пътешественици.
— Загубени сме! — извика Фергюсън, като погледна барометъра, който бързо се покачваше. После добави: — Баласта! Хвърляйте баласта!
В няколко секунди всичкият кварц бе изхвърлен.
— Продължаваме да падаме! Излейте сандъците с вода!… Джо! Чуваш ли?… Ще паднем в езерото!
Джо се подчини. Докторът се наведе. Езерото сякаш прииждаше към него като прилив. Предметите бързо растяха. Кошът не беше и на двеста стъпки над Чад.
— Храната! Храната! — извика докторът.
И сандъкът с храна бе изхвърлен навън. Падането стана по-бавно, но нещастниците продължаваха да падат!