— Струва ми се — каза Кенеди, — че вятърът стихва. Пясъчният прах не е така гъст, вълните му намаляват, хоризонтът се прояснява.
— Още по-добре. Трябва да следим внимателно с далекогледа и нищо да не избегне от погледа ни.
— Остави това на мене, Самуел. Щом се мерне първото дърво, веднага ще бъдеш предупреден.
И Кенеди с далекоглед в ръка застана в предния край на коша.
Тридесет и пета глава
Какво беше станало с Джо, докато господарят му го търсеше напразно? След като се хвърли в езерото, първата му работа, когато изплува на повърхността, беше да дигне очи нагоре. „Виктория“, вече много високо над езерото, продължаваше да се издига бързо, ставаше все по-малка и по-малка, скоро бе грабната от някакво бързо течение и изчезна на север. Неговият господар, приятелите му бяха спасени.
„Добре, че ми дойде на ум да се хвърля в Чад — каза си той. — Тая мисъл щеше да мине и през ума на господин Кенеди и той положително щеше да постъпи като мене, защото е напълно естествено един човек да се пожертвува заради двама други. Това е математически вярно!“
Като се успокои в това отношение, Джо започна да мисли за себе си. Той се намираше сред огромно езеро, заобиколен от неизвестни и навярно свирепи племена. Още една причина да се спаси, като разчита само на себе си. С това се свърши страхът му.
Преди нападението на хищните птици, които според него се бяха държали като същински брадати орли, той беше съгледал на хоризонта някакъв остров. Реши да се отправи към него и вложи цялото си умение в областта на плавателното изкуство, след като се освободи от ония дрехи, които най-много му пречеха. Разходката от пет-шест мили не го смущаваше особено. И докато се намираше сред езерото, едничката му мисъл беше да плува здраво и направо.
След час и половина разстоянието между него и острова, доста намаля.
Но колкото повече се приближаваше към сушата, една мисъл, в началото бегла, а после упорита, овладя неговия ум. Той знаеше, че край бреговете на езерото има много алигатори, а му беше известно колко ненаситни са тия животни.
Колкото и да беше привикнал да смята всичко на тоя свят за естествено, славният момък бе обзет от непреодолимо вълнение. Боеше се, че бялото месо може да е по вкуса на крокодилите и се приближаваше крайно предпазливо, като се взираше непрестанно. Намираше се вече само на стотина разтега от брега, засенчен със зелени дървета, когато го лъхна струя въздух с остра миризма на мускус.
„Хм! — каза си той. — Ето това, от което се опасявах? Кайманът е наблизо!“
И се гмурна бързо, но не достатъчно бързо, защото докосна някакво люспесто тяло, чиято кожа го одраска. Реши, че е загубен, и заплува с отчаяна бързина. Излезе на повърхността, пое въздух и пак се гмурна. Прекара четвърт час в неописуем страх, който цялата му философия не можа да преодолее, и му се струваше, че чува зад себе си тракането на грамадна челюст, готова да го захапе. Плуваше, колкото се може по-тихо под водата, когато усети, че някой го сграбчва за ръката, а после през кръста.
Бедният Джо! Последната му мисъл бе отправена към господаря му и той започна да се бори отчаяно, когато усети, че го теглят не към дъното на езерото, както правят обикновено крокодилите, за да изядат плячката си, а към самата водна повърхност. Едва успя да си поеме дъх и да отвори очи, и видя, че се намира между двама негри, черни като абанос. Африканците го държаха здраво и издаваха странни викове.
— Виж ти! — не можа да се сдържи и извика Джо. — Негри вместо каймани! Ей богу, предпочитам ги пред крокодилите! Но тези юнаци как смеят да се къпят в тия места?
Джо не знаеше, че жителите на островите по Чад, както много други негри, се гмуркат безнаказано във водите, задръстени от крокодили, без да им обръщат внимание. Земноводните в това езеро са известни, и то много заслужено, като безобидни гущери.
Но Джо не беше ли избягнал една опасност, за да попадне в друга? Той остави събитията да покажат това и понеже не можеше да постъпи другояче, остави да го изведат на брега, без да прояви никакъв страх.
„Явно, че тия хора са видели как «Виктория» лети над водите на езерото като въздушно чудовище — каза си той. — Те са били далечни свидетели на моето падане и не могат да не се отнасят с уважение към човек, паднал от небето! Няма да им се бъркам!“
Така си мислеше Джо, когато стъпи на земята сред виеща тълпа от мъже и жени, различни по възраст, но еднакви на цвят. Намираше се сред племе бидиомахи с чудно черен цвят. Дори нямаше защо да се черви зарад небрежното си облекло. Беше „съблечен“ по последната мода в тоя край.