Но преди да разбере какво става с него, видя, че е предмет на боготворене. Това го успокои, макар че си спомни случая в Казех.
„Предчувствувам, че пак ще стана някакъв бог, някакъв Син на Луната! По-добре тоя занаят, когато нямаш друг избор. Важното е да се печели време. Ако «Виктория» мине пак, ще използувам новото си положение, за да дам възможност на моите поклонници да видят едно чудотворно възнесение.“
Докато Джо размишляваше така, тълпата около него се сгъстяваше. Тя се простираше на земята, викаше, пипаше го, отнасяше се като към свой. Но поне й дойде на ум да го нагости богато с кисело мляко и очукан ориз с мед. Добрият момък се беше примирил с всичко — той направи една от най-богатите закуски през живота си и даде на своя народ възвишена представа за начина, по който се хранят боговете при тържествени случаи.
Когато мръкна, местните магьосници го хванаха почтително под ръка и го въведоха в нещо като колиба, заобиколена с талисмани. Преди да влезе вътре, Джо хвърли доста тревожен поглед върху купчините кости, които се издигаха около това светилище. Но той имаше достатъчно време да размисля за своето положение, когато го затвориха в колибата му.
Вечерта и дълго през нощта той чуваше празнични песни, биене на нещо като тъпан и дрънкане на железа — много приятен шум за африканските уши. Съпровождаха ги хорове от виещи гласове и около свещената колиба се извиваха безконечни танци, изпълнени с кълчения и кривения.
Джо чуваше оглушителния шум, който проникваше през стените от кал и тръстика на колибата. Може би при друг случай би изпитал голямо удоволствие от това странно тържество. Но скоро започна да го измъчва много неприятна мисъл. Колкото и да вземаше нещата откъм добрата им страна, намираше за глупаво и дори тъжно, че е изпаднал в тоя див край, сред такива племена. Малко от пътешествениците, които са се осмелили да проникнат в тия местности, са се върнали в родината си. После можеше ли да има доверие на поклонението, с което бе окръжен? Той имаше достатъчно основания да вярва в суетата на земното величие! Питаше се дали в тая страна обожателите не изяждат в края на краищата обожавания! Въпреки тези изгледи след няколко часа размишление умората взе връх над черните му мисли и Джо заспа дълбоко — навярно би спал така до сутринта, ако неочаквана влага не го събуди.
Скоро влагата се превърна във вода, а водата стана толкова много, че заля Джо до кръста.
— Какво ли е това? — зачуди се той. — Наводнение! Порой! Или някакво ново изтезание на тези негри! Дявол да го вземе! Няма да я чакам да ми стигне до шията!
И при тези думи той издъни с рамо стената и се намери — къде? Сред езерото! Нямаше вече остров! Потънал беше през нощта! На негово място се разстилаше необятният Чад.
— Неприятна страна за собствениците! — рече си Джо и продължи да упражнява усилено плавателните си способности.
Едно доста често явление на езерото Чад спаси славния момък. Много острови, наглед здрави като канара, са изчезвали така и често крайбрежното население е трябвало да прибира нещастниците, спасили се от тия страхотни бедствия.
Джо не знаеше тази особеност, но не пропусна да се възползува от нея. Той съгледа една плаваща лодка и бързо я догони. Тя беше някакъв грубо издълбан дънер. За щастие в нея имаше чифт гребла и Джо използува едно доста бързо течение, което го понесе.
— Да се оправим — каза той. — Полярната звезда изпълнява почтено своята служба и сочи на всички пътя към север, тя ще помогне и на мене.
Той установи със задоволство, че течението го носи към северния бряг на Чад, и се остави на него. Към два часа сутринта стъпи на един нос с бодлива тръстика, която изглеждаше доста неприятна дори за философите. Но едно дърво растеше там, сякаш нарочно, за да го приюти между клоните си. Джо се изкатери на него за по-голяма безопасност и дочака там, унесен в дрямка, първите слънчеви лъчи.
Съмна изведнъж, както във всички екваториални страни, и Джо хвърли поглед върху дървото, което го беше приютило през нощта. Неочаквана гледка го ужаси. Клоните на дървото бяха буквално покрити със змии и хамелеони. Листата не се виждаха под оплетените им тела Сякаш някакъв нов род дърво, което раждаше влечуги. При първите слънчеви лъчи всичко пълзеше и се виеше. Джо изпита страшен ужас, примесен с отвращение, и скочи на земята сред съсканията на влечугите.
— Ето нещо, което никой не би искал да повярва! — каза той.
След това, което видя, Джо реши да бъде по-предпазлив за в бъдеще и като се оправи по слънцето, тръгна на североизток. Той избягваше най-старателно къщурки, колиби, хижи и пещери, с една дума всичко, където можеше да се приюти човек.