Колко пъти поглежда нагоре! Надяваше се да види „Виктория“ и макар че напразно я търси през целия ден, докато ходеше, това не намали доверието му в неговия господар. Трябваше му много голяма душевна сила, за да приеме така философски положението си. Към умората се прибави и гладът, защото корените, сърцевината на дръвчета като меле или плодове на палмата дум не подкрепят човека, а по негова преценка, той беше навлязъл около тридесет мили на запад. Тялото му на много места беше издраскано от хилядите бодли по езерната тръстика, по акациите и мимозите, а разкървавените му крака го боляха много, когато стъпваше. Но в края на краищата той устоя на болките и вечерта реши да пренощува на брега на Чад. Изпохапаха го милиарди насекоми — мухи, комари, мравки, дълги половин пръст, покриваха там буквално земята. След два часа върху Джо не остана и помен от малкото дрехи, които го покриваха — насекомите бяха изяли всичко! Страхотна нощ, през която умореният пътешественик не спа и един час! През това време глиганите, дивите биволи, ажубът — доста опасен вид ламантин, върлуваха в храсталаците и под езерните води. Ревът на хищните зверове ехтеше в мрака. Джо не посмя да мръдне. Търпението и спокойствието му едва издържаха това изпитание.
Най-после съмна. Джо скочи веднага. Представете си какво отвращение изпита, като видя мръсното животно, с което бе прекарал нощта! Жаба! Но жаба, широка пет пръста, грозно, гадно животно, което му се пулеше с големите си кръгли очи. Джо усети, че му се повдига, но въпреки отвращението си намери сили, изтича бързо и се гмурна в езерото. Къпането поуспокои сърбежа, който го измъчваше, и след като сдъвка няколко листа, отново продължи пътя си с постоянство и с упоритост, които сам не съзнаваше. Не чувствуваше вече какво върши, но усещаше в себе си сила, по-могъща от отчаянието.
А го измъчваше страшен глад. Стомахът му, не така примирен като него, се обаждаше. Принуден бе да се пристегне здраво с една лиана. За щастие можеше да утолява на всяка крачка жаждата си и като си спомнеше за страданията в пустинята, се чувствуваше сравнително щастлив, че не се измъчва от липсата на толкова необходимата вода.
„Къде ли може да бъде «Виктория»? — питаше се той. — Вятърът е северен! Трябваше да се върне над езерото. Навярно господин Самуел е трябвало да нагласи наново равновесието й. Но за това е бил достатъчен вчерашният ден. Не е възможно днес… Ще постъпя така, като че ли няма да я видя никога вече. В края на краищата, ако успея да се добера до някой от големите градове край езерото, ще изпадна в положението на пътешествениците, за които ни говореше моят господар. Защо да не се избавя като тях? Някои са се прибрали в родината си, дявол да го вземе!… Хайде! Смелост!“
Както разговаряше, така и продължаваше да върви, неустрашимият Джо попадна сред самата гора, край тълпа диваци. Спря се навреме и не го видяха. Негрите мажеха стрелите си с отровен сок от млечок — важно занимание за местните племена, което става с обредна тържественост. Джо, неподвижен, притаил дъх, се гушеше в един гъсталак. Той дигна очи и съгледа през листака „Виктория“, да, „Виктория“, която летеше към езерото само на стотина крачки над него! Невъзможно беше да се покаже!
Сълза блесна в очите му, но не сълза на отчаяние, а на признателност: господарят му го търсеше! Господарят му не го беше изоставил! Трябваше да чака черните да си тръгнат. Тогава напусна убежището си и изтича на брега на Чад. Но в тоя миг „Виктория“ изчезна далеч на небето. Джо реши да я чака: тя положително щеше да се върне! Върна се наистина, но по̀ на изток — Джо тича, маха с ръце, вика… Напразно! Силен вятър отнасяше балона с непреодолима скорост!
За първи път силата, надеждата напуснаха нещастника. Той видя, че е загубен. Реши, че господарят му е заминал завинаги. Не се осмеляваше вече да мисли, не искаше вече да разсъждава. Вървя през целия ден и част от нощта като луд, с окървавени нозе и наболяло тяло. Тътреше се ту на колене, ту на ръце. Виждаше, че наближава времето, когато силите му ще го напуснат и ще трябва да умре.
Като вървеше така, най-после стигна пред едно блато — по-право пред нещо, което скоро узна, че е блато, тъй като беше мръкнало преди няколко часа. Изведнъж се строполи в лепкава кал. Въпреки усилията си, въпреки отчаяната борба той усети, че затъва малко по малко в тинестата почва. След няколко минути потъна до кръста.
— Ето смъртта! — каза си той. — И каква смърт!…
И започна да се бори отчаяно. Но усилията не му помагаха, а го заравяха по-дълбоко в гроба, който нещастникът сам си копаеше. Нямаше нито едно парче дърво, което да го спре, нито една тръстика, за която да се залови! Разбра, че е свършено с него!… И затвори очи.