— Господарю! Господарю! Помощ!… — извика той.
И този отчаян, самотен, сподавен вече вик заглъхна в мрака.
Тридесет и шеста глава
Откакто Кенеди зае отново наблюдателния си пост в предния край на коша, той не преставаше да разглежда хоризонта с изострено внимание.
След известно време се обърна към доктора и каза:
— Ако не се лъжа, там се движат много хора или животни. Не мога още да ги различа. Във всеки случай те се движат много бързо, тъй като дигат облак прах.
— Дали не е пак някой противен вятър — каза Самуел — някой смерч, който ще ни отхвърли пак на север?
И стана, за да разгледа хоризонта.
— Не вярвам, Самуел — отвърна Кенеди. — Трябва да е стадо газели или диви бикове.
— Може да е така, Дик. Но те са най-малко на девет или десет мили от нас и аз самият дори с далекогледа нищо не мога да различа.
— Във всеки случай няма да ги изпускам из очи. Там има нещо, което ме озадачава — понякога изглежда, че се движи конница. Ха! Не се лъжа! Конници са! Погледни?
Докторът разгледа внимателно посочената група.
— Мисля, че имаш право — каза той. — Това е отряд араби или тибуси. Препускат в същата посока като нас. Но ние се движим по-бързо и скоро ще ги стигнем. След половин час ще можем да ги видим и да решим какво да правим.
Кенеди беше взел далекогледа си и се взираше внимателно. Конниците се виждаха по-ясно. Някои от тях се отделяха.
— Ясно е — продължи Кенеди, — имат учение или са на лов. Тия хора сякаш преследват някого. Много бих искал да узная какво правят.
— Потърпи, Дик. След малко ще ги стигнем и дори ще ги отминем, ако продължават по същия път. Ние летим със скорост двадесет мили в час, а няма коне, които могат да издържат на такава бързина.
Кенеди продължи да наблюдава и след няколко минути каза:
— Това са араби, които препускат с всичка сила. Много добре ги различавам. Те са около петдесет. Виждам бурнусите им, които се издуват на вятъра. Правят конни учения. Водачът им е на сто крачки пред тях, а те летят подире му.
— Каквито и да са, не са опасни, Дик, и ако се наложи, ще се издигнем.
— Почакай, почакай, Самуел!
— Странно — добави Дик, след като наблюдава пак известно време, — става нещо, което не мога да разбера. Ако се съди по бързината и по разпръснатия им ред, те не следват, а по-скоро преследват някого.
— Уверен ли си, Дик?
— Разбира се. Не се лъжа! Това е лов, но лов за човек! Пред тях не препуска водач, а беглец.
— Беглец ли! — възкликна развълнуван Самуел.
— Да!
— Да не го изпускаме из очи и да почакаме.
Приближиха с три или четири мили конниците, които препускаха стремглаво.
— Самуел! Самуел! — извика разтреперан Кенеди.
— Какво ти е, Дик?
— Сънувам ли? Възможно ли е това?
— Какво искаш да кажеш?
— Почакай.
И ловецът изтри бързо стъклата на далекогледа, и загледа.
— Е? — попита докторът.
— Той е, Самуел!
— Той ли! — извика Самуел.
„Той“ изразяваше всичко! Нямаше защо да се казва името!
— Той, на кон! Само на сто крачки пред враговете си! Бяга!
— Джо е! — каза пребледнял докторът.
— Не може да ни види, защото бяга!
— Ще ни види — отвърна Фергюсън, като намали пламъка на горелката.
— Но как?
— След пет минути ще бъдем на петдесет стъпки от земята. След петнадесет ще бъдем над самия него.
— Трябва да го предупредим с изстрел!
— Не! Той не може да се върне обратно — пътят му е отрязан.
— Какво ще правим тогава?
— Ще чакаме.
— Ще чакаме! А арабите?
— Ще ги стигнем! Ще ги отминем! Не сме и на две мили от тях и стига конят на Джо да издържи.
— Боже господи! — извика Кенеди.
— Какво има?
Кенеди издаде тоя отчаян вик, като видя Джо повален на земята. Конят му, явно изтощен, капнал от умора, се бе строполил.
— Видя ни! — извика докторът. — Махна ни, като стана!
— Но арабите ще го стигнат! Какво чака? Юначага! Ура! — ревна ловецът, който не можеше да се сдържа повече.
Джо стана веднага след като падна и когато един от най-бързите конници връхлетя върху него, той скочи като пантера, дръпна се настрани, метна се на задницата на коня, сграбчи арабина за шията, задуши го с трескавите си железни пръсти, хвърли го на пясъка и продължи да препуска бясно.
Силен вик от страна на арабите екна в простора. Но всецяло увлечени в преследването, те не бяха забелязали „Виктория“ на петстотин стъпки зад тях и само на тридесет стъпки над земята. Самите те бяха на един хвърлей от беглеца. Един се приближи чувствително до Джо и щеше да го прониже с копието си, но Кенеди с острия си поглед и твърдата си ръка го спря с един куршум и го повали на земята. Джо не се и обърна при изстрела. Част от конниците се спря и падна с лице в праха, като видя „Виктория“. Другите продължиха преследването.