— Възхитен съм, момчето ми.
— Добре, всичко се нарежда както трябва.
И наистина в два часа царицата на пустинята, тайнственият Тимбукту, който като Атина и Рим е имал свои школи учени и философи, се разстла под погледите на пътешествениците. Фергюсън следеше и най-малките му подробности върху плана, начертан собственоръчно от Барт, и видя, че той е напълно точен.
Градът представлява грамаден триъгълник сред необятна равнина от бял пясък. Върхът му е на север и прониква в един кът на пустинята. Наоколо цари пустош — мержелееха се стръкчетата трева, дребни мимози и хилави дръвчета. А Тимбукту — представете си струпани топчета и зарове — така изглежда той от птичи полет. Доста тесните улици са оградени с къщи само с приземен етаж от печени на слънцето тухли и с колиби от слама и тръстика — едни островърхи, други квадратни. На терасите лениво се изтягаха няколко туземци в ярки одежди, с копие или мускет в ръка. По това време не се виждаха никакви жени.
— Казват, че жените били хубави — забеляза докторът. — Виждате трите минарета на трите джамии, останали самички сред толкова други. Градът е изгубил много от някогашното си величие! На върха на триъгълника се издига джамията Санкор със своите галерии, поддържани от сводове с доста чист рисунък. По-далеч, край квартала Сане Гунгу, е джамията Сиди Яхия и няколко двуетажни къщи. Не търсете нито дворци, нито паметници. Шейхът е обикновен търговец и царските му покои са кантора.
Градът изглеждаше изоставен. От него лъхаше прилепчивата небрежност в градовете, които замират. Грамадни купчини развалини се издигаха в предградията и образуваха заедно с пазарния хълм единствените възвишения.
Понесени от пустинния вятър, пътешествениците продължиха да летят до лъкатушното течение на реката и скоро Тимбукту се превърна само в бегъл спомен от тяхното пътешествие.
— А сега — каза докторът — нека небето ни носи, където си иска!
— Дано само да бъде на запад! — заяви Кенеди.
— Ами! — обади се Джо. — Ако трябва да се върнем в Занзибар по същия път и да прелетим океана чак до Америка, пак няма да се уплаша особено много!
— Преди всичко трябва да можем да направим това, Джо.
— А какво ни липсва?
— Газ, момчето ми. Подемната сила на балона чувствително намалява и ще трябва да пестим много водорода, за да стигнем до брега. Дори ще бъда принуден да хвърлям баласт. Много сме тежки.
— Ето какво значи да не правиш нищо, господарю! Щом лежи по цял ден в койката си като безделник, човек надебелява и става тежък. Лентяйско е нашето пътешествие и като се завърнем, ще бъдем тлъсти и дебели.
— Ето ти разсъждения, достойни за Джо — отвърна ловецът. — Но почакай края. Знаеш ли какво ни е отредило небето? Ние сме още далеч от края на нашето пътешествие. В коя част на африканското крайбрежие мислиш, че ще попаднем, Самуел?
— Много ми е трудно да ти отговоря, Дик. Ние сме на произвола на много променливи ветрове. Във всеки случай ще се чувствувам щастлив, ако попаднем между Сиера Леоне и Портендик. Там има места, където ще срещнем приятели.
— И с удоволствие ще им стиснем ръка. Но следваме ли поне желаната посока?
— Не напълно, Дик, не напълно. Ние се носим на юг и летим към изворите на Нигер.
— Прекрасен случай да ги открием, ако не са открити още — обади се Джо. — Не бихме ли могли в краен случай да му открием други извори?
— Не, Джо. Но бъди спокоен, надявам се, че няма да стигнем чак дотам.
Привечер докторът изхвърли последните торби баласт. „Виктория“ се издигна. Горелката, макар че работеше с пълен пламък, едва поддържаше балона. Тогава той се намираше на шестдесет мили южно от Тимбукту, а на сутринта се събуди над бреговете на Нигер, близо до езерото Дебо.
Четиридесета глава
Големи острови разделяха тук реката на тесни ръкави с много бързо течение. На един от тия ръкави се издигаха няколко овчарски колиби. Но не можеше да се определи точното им положение, тъй като „Виктория“ летеше все по-бързо и по-бързо. За нещастие тя се насочваше още по̀ на юг и прелетя за няколко минути езерото Дебо. Фергюсън разшири извънмерно водорода и търси на различни височини други въздушни течения, но напразно. Той бързо се отказа от тия опити — те увеличаваха още повече загубата на газ, който излиташе през изхабените стени на балона.
Не каза нищо, но стана много неспокоен. Упоритият вятър, който го носеше към южния край на Африка, объркваше сметките му. Не знаеше вече на кого и на какво да разчита. Ако не попаднеха в английски или френски владения, какво щеше да стане с тях сред диваците, които опустошаваха гвинейските брегове? Как щяха да дочакат там кораб, за да се завърнат в Англия? А сегашната посока на вятъра ги носеше към царството Дахомей, сред най-дивите племена, в ръцете на един цар, който при народните празненства принасяше в жертва хиляди човешки същества! Там щяха да загинат.