— Тя е мъртва?! — проплака Фън и зарови лице в ръцете си. Тесните му рамене се затресоха. Мина доста време преди да вдигне глава. Беше се овладял и попита с равен глас: — Бихте ли били така любезен, ваше превъзходителство, да ми кажете защо мислите, че съм убил жената, която обичам повече от всичко на света?
— Мотивът ви е бил страх от разобличаване. След сватбата на госпожа Хо вие сте продължили да й се натрапвате. На нея й е ставало все по-досадно и тя ви е казала, че ако не престанете да я задявате, ще уведоми съпруга си. Днес сте се спречкали бурно с нея и сте я убили.
Художникът поклати бавно глава.
— Да — смирено каза той. — Струва ми се, че това обяснение звучи правдоподобно. А и аз наистина бях край градинската врата в посоченото от вас време.
— Тя знаеше ли, че ще дойдете?
— Да. Тази сутрин един уличен хлапак ми донесе бележка от нея. Пишеше ми, че иска спешно да ме види. Канеше ме да отида при градинската врата към четири и половина и както обикновено да почукам четири пъти, за да ми отвори прислужничката.
— И какво стана, след като влязохте в градината?
— Не съм влизал. Чуках няколко пъти, но никой не ми отвори. Известно време се разхождах напред-назад и след като направих още един безуспешен опит, се прибрах у дома.
— Покажете ми бележката!
— Не мога, унищожих я. Тя беше написала да направя така.
— Значи отричате, че сте я убили?
Фън сви рамене:
— Ако сте сигурен, че няма да можете да откриете истинския убиец, ваше превъзходителство, аз съм готов да кажа, че съм я убил, за да ви помогна да обявите случая за приключен. И без това скоро ще умра и ми е все едно дали ще бъде в леглото или на дръвника. Нейната смърт ми отнема последната причина да продължавам мизерния си живот. Защото другата ми любов — моето изкуство — вече отдавна ме е изоставила. Тази продължителна и тежка болест съсипа творческото ми вдъхновение. Но ако мислите, че има начин да намерите жестокото чудовище, убило тази невинна жена, няма земна сила, която да ме накара да заблудя следствието с невярно признание за престъпление, което не съм извършил.
Съдията Ди го изгледа продължително, поглаждайки замислено бакенбардите си, а после попита:
— Госпожа Хо имаше ли навик да ви изпраща бележки чрез уличните хлапета?
— Не, ваше превъзходителство. Бележките винаги носеше личната й прислужничка, а и за пръв път искаше тази да бъде изгорена. Но със сигурност беше написана от госпожа Хо — много добре познавам стила и почерка й… — силен пристъп на кашлица прекъсна думите му. Той избърса устни с хартиена носна кърпичка, изгледа безучастно кървавите жилки върху нея и продължи: — Нямам представа, по какъв спешен въпрос е искала да говори с мен. И кому е било нужно тя да умре? Познавам я, както и семейството й, повече от десет години и мога да ви уверя, че нямат врагове. Нито един на света! — той поглади мустаците си и добави: — Бракът й, естествено, беше щастлив. Хо е малко затворен, но искрено я обичаше, винаги е бил мил и внимателен с нея. Никога не е отварял дума да си вземе наложница, въпреки че нямаха деца. Тя също го харесваше и го уважаваше.
— Но това не й е попречило да продължава да се среща с вас зад гърба му! — сухо отбеляза съдията. — Твърде осъдително за омъжена жена. За вас да не говорим.
Поетът го изгледа високомерно.
— Няма да можете да го разберете — хладно каза той. — Вие сте оплетен в мрежа от празни догми и безсмислени условности. В нашите отношения нямаше нищо осъдително. Единствената причина да пазим срещите си в тайна беше, че господин Хо е доста старомоден човек и би изтълкувал отношенията ни превратно, както впрочем правите и вие самият. Не искахме да му причиняваме мъка.
— Много деликатно от ваша страна. И тъй като много добре сте познавали госпожа Хо, не може да не знаете защо е била толкова потисната напоследък.
— О, да! Баща й, старият префект, не управляваше добре финансите си и натрупа тежък дълг към оня заможен корабопритежател Хуа Мин. От месец, месец и нещо безсърдечният лихвар притиска стария човек да му даде земята си срещу задължението. Но префектът иска да си я запази. Тя принадлежи от много поколения на рода му, освен това се чувства отговорен за препитанието на изполичарите си. Хуа ще смъкне по две кожи от тези нещастници. Старият човек молеше Хуа да почака до прибирането на реколтата, тогава би могъл да му изплати поне ужасната лихва, която се е натрупала. Но Хуа го притиска да ипотекира земята, за да я заграби евтино. Госпожа Хо много се измъчваше и на два пъти ме моли да я заведа при господин Хуа. Направи всичко възможно, за да го склони да се откаже от искането си за незабавно плащане, но старият плъх й казал, че ще изпълни молбата й само при условие че тя се съгласи да спи с него!