— Сега какво? — попита Сержанта.
— Сега отиваме у вас.
— И какво те кара да мислиш, че моята част от картата е там?
— Не зная. Може би телепатия. Освен това, ако се окаже, че не е там, ще идем там, където е. Аз не бързам.
— Всичко е решено, така ли?
— Да вървим.
Върнахме се обратно в гаража. Аз седнах на задната седалка на фолксвагена, не зад него, а от другата страна. Неговият обем и размерът на колата му щяха да му изиграят лоша шега, ако се опиташе да действа внезапно — щяха да са му нужни поне пет минути да се обърне назад. След две минути вече бяхме на пътя.
Заваля сняг — големи мокри снежинки, които залепваха за предното стъкло и веднага щом докоснеха земята се стапяха. Беше хлъзгаво, но нямаше голямо движение.
След половин час път по шосе № 10, той сви по един страничен път. Петнадесет минути по-късно се намерихме на черен път с отрупани със сняг ели, които се взираха към нас от двете страни. Около три километра по-надолу свихме в една мръсна алея.
В тесния диапазон на фаровете на фолксвагена успях да различа разнебитена горска колиба със закърпен покрив и разкривена телевизионна антена. Вляво се виждаше един затрупан със сняг форд. Отзад се намираше някаква барака и купчина автомобилни гуми. Скривалището на Ернандо.
— Добре дошъл в Балис ийст — каза Сержанта и изключи мотора.
— Ако това е някакъв номер, ще те убия.
Той сякаш бе заел две трети от предните седалки на малката кола.
— Зная — отвърна той.
— Слизай.
Серж тръгна към входната врата.
— Отвори — казах аз. — След това не мърдай.
Той отвори вратата и застана неподвижен. И аз не помръднах. Останахме така може би в продължение на три минути и нищо не се случи. Единственото нещо, което се движеше, бе една дебела сива катерица, която се осмели и дойде в средата на двора, като ни проклинаше на своя гризачески език.
— Добре — казах аз. — Да влизаме.
Каква изненада — мястото беше истински боклукчарник. Единствената електрическа крушка — шестдесет вата — хвърляше невзрачна светлина в цялата стая, като оставяше в ъглите сенки — като изпосталели прилепи. Из цялата къща имаше разхвърлени вестници. На някакво провиснало въже се сушаха дрехи. В един от ъглите имаше древен телевизор. В противоположния край се виждаше не особено стабилен умивалник и тежка ръждива вана, върху месингови крака. До нея се намираше ловна пушка. Миришеше най-много на крака, пръдни и чили.
— Това е по-спартанско и от най-големия спартанец — каза Серж.
Можех да го оспоря, но не го направих.
— Къде е твоето парче от картата?
— В спалнята.
— Да идем да я вземем.
— Още не — той бавно се обърна. На лицето му имаше каменно изражение. — Искам да ми дадеш дума, че няма да ме убиеш, след като я получиш.
— И как ще ме накараш да удържа на думата си?
— Не зная, дявол да го вземе. Предполагам, че ще трябва да се надявам, че не си тръгнал само заради парите. Ако е било и заради Барни — да отмъстиш за него, — ти вече го направи, отмъсти си. Кинан му свети маслото и сега Кинан е мъртъв. Ако искаш да вземеш цялата плячка, добре. Може би три четвъртини ще стигнат, пък и ти беше прав — на моята част има едно голямо X. Но няма да я получиш, докато не ми обещаеш, че и аз ще получа нещо — живота си.
— Как мога да съм сигурен, че няма да тръгнеш след мен?
— Как няма да тръгна, ще тръгна, синко — каза Серж тихо.
Засмях се.
— Добре. Дай тук адреса на Джагър и ще ти обещая. И ще си изпълня обещанието.
Сержанта бавно поклати глава:
— Не трябва да се занимаваш с Джагър, приятелче, Джагър ще те глътне.
Бях отпуснал леко пистолета. Сега пак го вдигнах.
— Добре. Той е в Коулман, Масачузетс. Скиорска хижа. Това стига ли ти?
— Да. Хайде сега да вземем твоето парче, Серж.
Сержанта ме погледна още веднъж, много внимателно.
След това кимна. Отидохме в спалнята.
Още колониален чар. Лекетата по матрака на пода бяха покрити с книги за сексуалните техники, а стените бяха облепени целите със снимки на жени, които явно не бяха облечени с нищо друго, освен тънък слой плажно масло. Един поглед да хвърли в тази стая и всеки сексолог би се гътнал.
Сержанта не се поколеба. Той взе лампата от нощното шкафче и откърти дъното й. Неговата четвъртина от картата бе навита внимателно вътре. Той ми я подаде безмълвно.
— Хвърли ми я — подканих го аз. Сержанта ми пусна една тъничка усмивка.
— Ти си едно предпазливо дребно копеленце, а?
— Открих, че си струва. Дай я, Серж.
Той ми я подхвърли.
— Откъдето дошло, там отишло — каза той.
— Ще си изпълня обещанието — казах аз. — Считай, че си изкарал късмет. Хайде, в другата стая.