На масата се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от подрънкването на чиниите, отнасяни от келнерите. После Хауълс се прокашля.
Холмс беше чувал за Уилям Дийн Хауълс, дори беше чел един от романите му и не намираше нищо необичайно във вида на писателя-редактор-критик: солидна фигура, късо подстригана коса — отъняла на челото и темето до такава степен, че Хауълс сресваше малкото останали му къдрави кичури напред — гъсти мустаци, които почти бяха побелели, интелигентен поглед и тих глас.
— Знаеш ли, за мен това е най-важната — някой дори би могъл да я определи като „историческа“ — вечер — каза той.
— И защо? — попита Клемънс. — Заради надценената посредственост на това донякъде изветряло бордо.
Хауълс не обърна внимание на коментара му.
— Тази вечер двама от най-прочутите ми автори, и двама от най-старите ми и скъпи приятели, вечерят с мен. Вече бях започнал да си мисля, че това никога няма да се случи.
— Чел съм — каза Хенри Джеймс, — че Марк Твен и аз сме толкова различни в литературно отношение, колкото Северния и Южния полюс.
— Никога не съм разбирал този изтъркан израз — каза Клемънс. Съдейки по всичко, което знаем за Арктика, и онова, което сега наричат Антарктика, двата полюса може би повече си приличат, отколкото се различават. Така че когато казват, че ние сме двата полюса на Хауълс, те може би имат предвид, че и двамата сме студени, пусти, невероятно отдалечени, невъзможни за достигане и опасни за пътниците.
— Каквото и да означава — каза Джеймс, твърдо решен да не позволи на глупостите на Сам Клемънс да го отклоняват от въпроса, — ти, Хауълс, особено по време на годините ти в „Атлантик Мантли“, успя да направиш литературни сензации и от двама ни.
— Глупости — отвърна Хауълс, отхвърляйки признанието с махване на добре поддържаната си ръка. — И двамата сте обречени на литературно безсмъртие. За мен просто беше чест да издам творбите ви и да напиша есета за тях.
— Често не подписваше хвалебствените критически есета, които отпечатваше в списанието си, дори когато книгите ни бяха публикувани на части в него, Хауълс — засмя се Клемънс, на когото според Джеймс виното бе започнало да влияе. — Оценявам го, както и, убеден съм, господин Джеймс, но ако имахте редакторски борд за етика и ревюта…
— Знам, господин Клемънс — прекъсна го Джеймс, преди шегата да премине в обида, — че всъщност вече сме се срещали — или поне сме се ръкували — и преди.
— По какъв случай? — попита Клемънс. Вече бяха преминали на пури и вино след вечерята и Джеймс ясно виждаше, че Марк Твен се наслаждава и на двата порока, докато се опитваше да фокусира погледа си върху Джеймс.
— На петнайсети декември, хиляда осемстотин седемдесет и четвърта — каза Джеймс. — Имаше галавечеря в Паркър Хаус в Бостън, която отбелязваше първата година на „Атлантик“ след преминаването му в ръцете на новите му собственици. Вие също бяхте там, господин Хауълс… — Джеймс се обърна към домакина си и кимна.
— Имаше много други известни писатели — които сега се издават в „Атлантик“ — както и редактори, различни преподаватели от Харвард и Принстън, архитекти, чиновници — макар онази вечер да липсваше преподобният Хенри Уорд Бийчър…
— Ах — възкликна Клемънс. — Това беше в първите дни от скандала с Елизабет Тилтън, нали? Уви, горкият Бийчър… Познавах го, Хорацио… сестра му Хариет ми беше съседка в Нук Фарм в Хартфорд. Толкова много жени бяха влюбени в горкия Хенри Уорд — или поне в проповедническия му глас — а след това, по време на скандала, повечето суфражетки се обърнаха против него като харпии: Елизабет Кейди Стентън, Виктория Удхъл, дори другата му сестра, Изабела Бийчър Хукър. Всички искаха главата му.