— Да — отвърна Джеймс. — И дори имаше известен успех. Както в провинцията, така и в Лондон. Следващата драма, която ще напиша, ще бъде изцяло за театъра и няма да е адаптация. Ако трябва да бъда искрен, донякъде чувствам, че най-накрая съм открил истинското си призвание. Намирам драматическото писане, с наблягането му върху сценичността, за много по-интересно от романа или късата форма, не сте ли съгласни с мен?
Клемънс изсумтя.
— Аз адаптирах книгата си „Позлатеният век“ в пиеса, известна повече като „Полковник Селърс“ заради яркия главен герой, изигран от Джон Т. Реймънд. Познавате ли Реймънд, господин Джеймс?
— Не сме се запознавали, нито съм гледал някое от представленията му — отвърна Джеймс.
— Той е идеалният полковник Селърс — каза Клемънс. — Това се случи по време на президентството на Грант и той присъства на едно от представленията в Ню Йорк; едни мои приятели ми казаха, че през цялото време от балкона се чувал смехът на президента.
— Значи е било комедия? — попита Джеймс.
— Отчасти — отвърна Клемънс. — Поне Джон Т. Реймънд я направи да изглежда като такава. На мен би ми допаднало повече, ако беше изиграл прочутата си сцена с яденето на ряпа повече в духа на чистия патос на бедността, с каквито намерения я бях написал аз, отколкото като чисто комедиен елемент, в какъвто я превърна Реймънд. Но не мога да се оплача. „Полковник Селърс“ събра десет хиляди долара в първите си три месеца и смятам, че ще ми донесе още седемдесет и пет или сто хиляди долара, преди пиесата или аз, или и двамата, да умрем от старост.
Четиримата мъже отново потънаха в мълчание, докато вулгарността от обявяването на това колко пари е спечелил някой за работата си остана да се носи във въздуха заедно с дима от пури, цигари и лули. Холмс огледа изучаващо Самюъл Клемънс. В по-голямата си част работата му зависеше както от разчитането на улики, така и от разчитането на хора. Преценката на качествата на даден човек, на правдивостта на думите му или на убедителността на личността му водеше до повече разкрития в детективската работа, отколкото проверката на отпечатъците от стъпки или типа цигарена пепел, останала на местопрестъплението. Клемънс, забеляза Холмс, използваше вулгарността като инструмент — не само за да шокира публиката си (а публика бяха всички, които се намираха около него), но и с надеждата да стигне още по-далеч, до някакво по-висше ниво на хумор или фарс.
По-висше поне за Клемънс.
Сякаш прочел мислите на Холмс, Клемънс извади пурата от устата си и се наведе напред.
— Ами вие, господин Джеймс? Какво мислите за печеленето на пари от писането на пиеси за някакви си обикновени актьори?
Джеймс се усмихна.
— Имам приятели, които биха заклеймили тези пари като позорни.
— Бога ми, та те са позорни! — извика Клемънс, плескайки се по коленете. Момчешкото смущение и вината бяха изчезнали, заменени от момчешки ентусиазъм. — А богатството, натрупано напоследък от писането на пиеси за театъра от, да речем, онзи ирландец Оскар Уайлд, е два пъти по-позорно!
— Два пъти по-позорно? — повтори Хенри Джеймс.
— Два пъти по-позорно — потвърди Клемънс. — Защото не е ваше и определено не е мое.
Хартфорд беше скучно градче, в което се развиваше само един бизнес — на всеки скучен ъгъл се виждаха кантори на застрахователни компании и нямаше никакви значими административни сгради — но когато каретата, с която четиримата мъже пътуваха към Нук Фарм, зави по Фармингтън Авеню, Холмс и Джеймс осъзнаха красотата на стария квартал на Марк Твен.
Къщите бяха големи, но се различаваха една от друга — очевидно архитектите ги бяха проектирали според желанията на клиентите си. Всеки парцел покриваше по няколко акра и макар предните дворове на някои къщи да имаха железни огради, които ги отделяха от павираната улица, по-големите имоти като че ли се сливаха в горите и поляните, без да бъдат разделяни от огради.
— Виждате ли онази беседка? — каза Клемънс, сочейки към дърветата между две красиви къщи. — Двамата с Хариет Бичър Стоу си поделихме разходите по построяването ѝ, тъй като се намира точно върху невидимата линия, която разделя имотите ни. Срещахме се често там в топлите летни дни или свежите есенни утрини, за да си разказваме истории или да обсъждаме неизбежния залез на Западната цивилизация.
— Тя жива ли е още? — попита Холмс. Още от детството му „Чичо Томовата колиба“ се бе играла с успех по лондонските сцени.
— О, да — отвърна Клемънс. — Вече е почти на осемдесет и една, мисля, и продължава да е все така миловидна и проклета. Малката жена, както я нарече президентът Линкълн при първата си среща с нея, чиято книга запали голямата война.