Каретата им спря, за да пропусне две бавно движещи се товарни коли със строителни материали, и тъй като мъжете продължаваха да гледат към беседката сред дърветата, Клемънс продължи:
— Някои нощи, когато не можех да заспя, се измъквах навън, за да поседя на перилата на беседката, да попуша и да се повъзхищавам на звездите и лунната светлина. Често госпожа Стоу вече беше там. Разговаряхме почти до разсъмване — две щастливи души, гонени от безсъние.
— Човек би се запитал — рече Хенри Джеймс, — какво ли са обсъждали под звездната или лунната светлина два толкова изтъкнати и разностранни таланта. Природата на злото? Миналото и бъдещето на чернокожата раса в Америка? Мисли върху литературата и драматургията?
— Най-вече — каза Клемънс, изваждайки пурата от устата си, — обсъждахме болежките си. Особено преди господин Стоу да почине през осемдесет и шеста. Тя споделяше своите; аз ѝ се оплаквах от моите.
Холмс забеляза, че при тези думи Хауълс се усмихна. Очевидно докато чакаха товарните коли да се източат покрай тях, щяха да чуят поредната история на Сам Клемънс.
— Спомням си една нощ — започна Клемънс, изпускайки синкави струйки дим във въздуха, — след като тя изброи всичките си болежки, убедена, че те са признак на наближаващата ѝ смърт… милата дама беше почти същата хипохондричка като мен… аз с изумление установих, че изброените проблеми отговаряха точка по точка на моите… на поредицата от болежки и симптоми, от които се бях излекувал!
Холмс скръсти ръце. Товарните коли вече ги бяха подминали и каретата им зави по една калдъръмена улица, която криволичеше нагоре по нисък хълм.
— Казах ѝ… — продължи Клемънс. — Казах ѝ: „Хариет, наскоро моят доктор ме излекува точно от такива неразположения. Съвсем същите!“. „И какви лекарства ви предписа?“, попита ме малката госпожа Стоу. „Ами, никакви! — отвърнах аз. — Докторът ми каза да си взема двумесечна почивка от тежкото пиянство, непрекъснатото пушене и нередовните, но чести пристъпи на буйно богохулстване. Хариет — казах ѝ, — спрете ругаенето, пиенето и пушенето за няколко месеца и ще се оправите“.
Клемънс ги погледна през завесата от дим, за да се убеди, че са погълнати от разказа му.
— „Господин Клемънс! — извика тя. — Никога не съм си позволявала такива ужасни неща“. „Никога ли?“ — казах аз и, честно казано, господа, бях ужасѐн. „Никога“ — повтори Хариет Бичър Стоу и загърна раменете си с шала, защото нощта беше доста хладна. „Ами, тогава, скъпа моя — заявих аз с безкрайна тъга, — за вас няма никаква надежда. Вие сте като балон, който пада към земята, и нямате никакъв баласт, който да хвърлите през борда. Вие сте пренебрегнали пороците си“.
Каретата спря на върха на хълма и пред очите им се появи някогашният дом на Самюъл Клемънс. Макар все още да беше негова собственост, обясни им той, през последните две години двамата с Ливи го бяха дали под наем на някой си Джон Дей и съпругата му Алис, дъщеря на Изабела Хукър, за двеста долара на месец. Клемънс каза, че им е телеграфирал предварително и този следобед Джон и Алис нямаше да са си у дома; къщата щеше да е изцяло на тяхно разположение.
Холмс слезе от каретата и погледна към къщата. Слънчевата светлина създаваше богата смесица от сенки и цветове по триетажната сграда, изградена от розово-оранжеви тухли. Косите фронтони и петте балкона придаваха на голямата къща вид на замък. Главният ѝ прозорец се намираше на двуетажна кула и гледаше към навеса над входната алея.
Клемънс забеляза какво гледа детективът.
— Някой беше написал или казал, че съм искал тази част да прилича на лоцманска кабина на речен кораб — рече той, угасяйки пурата си в бордюра. — Но това не е вярно. Изобщо не влизаше в плановете. Получи се, както казват, по щастлива случайност.
Клемънс извади един ключ от саксията на верандата, отключи вратата и я отвори, за да влязат останалите.
Малко по-нататък по коридора се намираха гостните стаи и Холмс веднага разбра, че това е дом, посветен на добрия вкус и качествените предмети. В ергенската стая на Шерлок Холмс и дневната на Бейкър Стрийт 221Б може и да царуваше пълен хаос — всъщност само докато не се намесеше госпожа Хъдсън — и всичко да беше разхвърляно където му падне, вместо да бъде сгънато и прибрано на мястото му, но Холмс усещаше кога един дом е добре подреден, веднага щом го видеше. В момента гледаше точно такъв.
— Деветнайсет стаи, седем бани — обясняваше Клемънс, сякаш бе агент за продажба на недвижима собственост, възнамеряващ да им продаде къщата. — Във всички бани има тоалетни с течаща вода, което си беше куриоз по времето, когато я построихме. Навсякъде има домофони, за да може всички да разговарят помежду си от всеки етаж. В тази приемна — влезте, господа — в онази малка ниша ей там виждате първия телефон в Хартфорд. Тъй като аз бях един от първите, които монтираха адското устройство, телефонните събеседници, с които можех да говоря, не бяха много.