Онези няколко месеца бяха изпълнени с тъга, но и с дълбоко удовлетворение за Хенри Джеймс. Този път поне той бе несъмненият и неоспорим водач на семейството — на неговите финанси, на неговата сигурност, на бъдещето му — сега, когато и двамата им родители ги нямаше — и усещането му харесваше. Харесваше му да е свободен и далеч от сянката на могъщия му по-възрастен брат Уилям.
Вятърът отново разклати листата и Джеймс се наслади на гледката от големия балкон. Оттук се виждаше бялата беседка, нуждаеща се вече от боядисване, където Клемънс бе прекарвал звездните нощи в разговори с Хариет Бичър Стоу. Или поне той така твърдеше. Джеймс беше чел, че възрастната дама, вече на повече от осемдесет години, бе почти инвалид. А откакто бе починал съпругът ѝ, тя вече нямаше вдъхновение нито за живот, нито за идеи.
Джеймс си спомняше, че бе прочел романа „Чичо Томовата колиба“ година или две след публикуването му през 1852 година. Тогава Хенри Джеймс младши беше само на десет години, но веднага бе прозрял в недодяланата мелодрама на романа силната пропаганда, която бе заложена в основата му, изпълнена със стереотипи и нехудожествени преувеличения, почерпени не от реалния живот. Но освен това бе усетил и пламъка на яростта и негодуванието, които движеха авторката, и — макар и едва десетгодишен — Хенри Джеймс вече беше изпълнен с увереността, че той никога не би могъл да напише или да нарисува, или да създаде каквото и да било със същата безгранична страст. Неговите творби, знаеше той още преди да стане ясно в каква посока ще поеме творческият му път, щяха да бъдат здравомислещи — внимателно обмислени и планирани.
Самюъл Клемънс завъртя стола си така, че да може да гледа право в Джеймс, и каза:
— Преди няколко месеца вечерях с брат ви във Флоренция.
— Нима? — отвърна учтиво Джеймс и сърцето му се сви. Уилям му беше писал за тази среща. Той, разбира се, я смяташе за нещо значимо, най-вече заради възможността да сподели мъдростта си с този селяк, който толкова самонадеяно бе отхвърлил книгата на по-малкия му брат Хари „Бостънци“. Но накрая, спомняше си Джеймс, след множество италиански ястия и няколко бутилки вино, Уилям се бе оказал дълбоко впечатлен от двойствената личност на Марк Твен/Самюъл Клемънс.
— Разговаряхме до късно — докато келнерите не започнаха да вдигат шум с метлите си и да се покашлят дискретно, за да ни подскажат, че времето за затваряне на флорентинския ресторант отдавна е минало — каза Клемънс. — И последните два часа прекарах предимно в слушане на брат ви.
„Сигурен съм, че е така — помисли си Хенри Джеймс. — Същото е с мен, със съпругата му и с повечето от събеседниците му.“
— Намирах се в нещо като омая — каза Клемънс. Той се обърна към другите двама мъже. — Нали и двамата сте чували за великолепната книга на господин Уилям Джеймс „Принципи на психологията“?
Холмс кимна, но Хауълс рече с престорен гняв:
— Да съм чувал? Сам, аз не само написах една от първите положителни рецензии за книгата, а и пръв ти я препоръчах! Купих втора бройка и ти я изпратих по пощата със съвет да я прочетеш, въпреки отвращението ти от „сухите“ книги, ако си спомням правилно. А аз… си спомням правилно.
— Това е една невероятна книга — продължи Клемънс, сякаш Хауълс изобщо не си беше отварял устата. — Но по време на разговора ни във Флоренция, Уилям Джеймс отиде още по-далеч в разсъжденията си за определенията — и разликите между — „личното аз“ и „аз-образа“.
„О, боже“ — помисли си Джеймс и се опита да успокои мислите си, като отново се загледа в далечната беседка.
— Господин Холмс — извика Клемънс, навеждайки се към слабия мъж в черен костюм, който въпреки топлия ден, носеше и дълъг черен шал. — Харесва ли ви да сте детектив?
— Това ми е работата — отвърна Холмс след кратка пауза.
Клемънс кимна, сякаш отговорът го беше удовлетворил напълно.
— Публикуваните истории за вашите приключения стават все по-популярни тук и, доколкото разбирам, в Англия.