Холмс не отговори нищо.
— Доволен ли сте от начина, по който доктор Уотсън и господин Дойл представят приключенията ви? — притисна го Клемънс.
— Никога не съм имал удоволствието да се запозная с господин Дойл — каза тихо Холмс. — Що се отнася до писането на Уотсън — много пъти съм му казвал, че малките му романтични истории, базирани върху моите случаи, неправилно наблягат върху драмата и понякога, признавам, мелодрамата, вместо да представят чистата, сигурна наука на дедуктивното мислене, която би могъл да сподели със заинтересованите и интелигентни читатели.
Холмс се наведе напред, облягайки се върху бастуна си.
— Освен това — продължи той, — Уотсън и неговият редактор и агент, господин Дойл, изпитват силен страх от споменаването на имената на всеизвестни публични фигури — както и на съвсем неизвестни или дори на точни места или часове — в издадените разкази. Твърде често това води до голямо объркване в самата история. Публикуваните версии почти не отговарят на моите записки по тези случаи.
— Но ви харесва да сте детектив? — попита отново Клемънс.
— Това ми е работата — повтори Холмс.
Клемънс се засмя и се плесна по коленете.
— Бога ми, смятам да напиша книга, озаглавена „Том Сойер — детектив“. С комбинацията от многообичания ми литературен герой и вашата професия, сър, ние ще продадем милион бройки!
Холмс не отговори нищо.
— Насладете се на лулата и цигарите си, господа — извика Клемънс. — Защото аз възнамерявам да ви обясня гениалните определения на господин Уилям Джеймс за доста различаващите се „лично аз“ и „аз-образ“ и да покажа на господин Холмс защо може да е прав, като смята, че не съществува!
Глава 25
— Братът на нашия приятел Хенри Джеймс, Уилям, вижда „личното аз“ на всеки един от нас като активен фактор, изпълнител от първо лице, един вид — онази част от нашето съзнание или съществуване, която ни поставя цели и определя действията ни за постигането на тези цели, независимо дали те са свързани със сближаването с някое красиво момиче, или възприемането ни като най-добри писатели на нашето поколение — каза Клемънс между дръпванията от пурата си. — Някой да не е съгласен с това определение?
За момент никой не отговори и Джеймс отново се заслуша в шумоленето на вятъра в клоните на близките дървета. Тогава Холмс каза:
— Това донякъде се подразбира, може би дори може да се нарече очевидно.
— Точно така! — извика Клемънс. — Тогава сигурно ще се съгласите и с определението на господин Уилям Джеймс за „аз-образа“ като самоотражение в трето лице… което разсъждава върху отличителните черти на характера ни, като например „Аз дружелюбен човек ли съм?“, или върху вярванията ни, като „Наистина ли вярвам във всемогъщия Бог?“, или „Всъщност харесвам ли шоколад?“, или което проверява състоянието ни… „Ядосан ли съм, че Клемънс само ми губи времето?“, и така нататък.
— Каква връзка има това с въпроса дали господин Холмс съществува, или не? — попита Хауълс.
Клемънс отпусна ръка върху коляното на приятеля си.
— Търпение, Хауълс. Търпение. — Той отдръпна ръката си и сплете пръсти върху корема си, залюлявайки стола. След това извади пурата от устата си и тръсна пепелта върху дървения под на балкона. — Братът на нашия приятел Хенри Джеймс, Уилям, ми обясни, че тези две части на всеки един от нас, аз-ът, какъвто ни е известен, и аз-ът, като субект на познание, са в непрекъснато взаимодействие, като понякога дори се съревновават помежду си.
— Как е възможно това? — попита Холмс. — Най-съкровеното „аз“ на човек, неговата душа, така да се каже, не може да бъде разделена на основание съперничество.
— А дали не може? — рече Клемънс. — Не сме ли ние, в най-дълбоката си същност, разделени в отношението към себе си? „Аз-образът“ пита: „Не съм ли добър човек?“, и се надява да е така, дори когато нашето „лично аз“ извършва егоистични и безразсъдни действия, с които наранява съпругите ни, децата ни, най-близките ни приятели. Не сте ли срещали, господин Холмс, бунтовници, които извършват най-ужасни неща — дори убиват — и въпреки това твърдят, че са добри хора, благородни хора, а техните гнусни престъпления са просто временни отклонения, извършени, така да се каже, против волята им?
— Срещал съм — отвърна след известно време Холмс. — Но не мога да разбера каква е връзката с въпроса дали съм истински човек, или литературен образ, който съществува само в ограниченото пространство на нечие писателско въображение.