Сам Клемънс хвърли угарката от пурата си през парапета на балкона.
— Да. Горе-долу това обсъждахме с господин Уилям Джеймс във Флоренция — поне докато не дойде време за еспресото.
— Обсъдили сте всичко това със словоохотливия ми брат само докато е траяла вечерята? — попита Джеймс.
— В никакъв случай! — извика Клемънс. — Това беше дълга италианска вечеря, последвана от бренди и кафе, и десерт и сирена, а после още бренди и накрая еспресото. Светът е бил създаден за по-кратко време. Или поне полуостровите и фиордите.
— Но ти говориш за идентичност, Сам, а не за реално съществуване — каза Хауълс.
— А не са ли те едно и също? — попита Клемънс. — Малкото ми куче ме познава, следователно аз съм си аз. Идентичност, добри ми господа!
— Малкото ми куче ме познава, следователно съм аз? — попита хладно Джеймс. — Това ли е дълбочината и широтата на братовата ми философия?
— Не съвсем — отвърна Клемънс. — Вашият брат Уилям ми обясни, че в най-широк смисъл аз-ът на един мъж е сбор от всичко, което той може да нарече свое: не само тялото, неговите болежки и психическите му сили, но също така и дрехите, съпругата му и децата, предците и приятелите му, конкурентите и върлите му врагове, репутацията и работата му, земите, конете, яхтите и банковите му сметки.
— Аз нямам яхта — рече тихо Хауълс. — Non navigare, ideo non esse.
Джеймс и Холмс изненадаха сами себе си, като се разсмяха на глас. Хауълс не плаваше с яхта, следователно не съществуваше.
— Ego navigare, ergo sum — каза Холмс. — Само че не съм. Не плавам, имам предвид.
Сега вече и Сам Клемънс се присъедини към смеха.
Внезапно Хауълс извика: „Вижте!“ и посочи с пръст.
Един елен се стрелна през сенчестата ливада зад дома на Хариет Бичър Стоу и се скри в храсталаците в северния ѝ край, а мъжете на балкона се умълчаха. Джеймс се чудеше дали да не предложи да си тръгват; двамата с Холмс ги чакаше продължително пътуване с влак.
Клемънс заговори, но гласът му прозвуча странно, напрегнато, резервирано.
— Точно преди миналата седмица да отплавам от Генуа — каза тихо той, като вече не се люлееше в стола, — дъщеря ми Сузи отпразнува двайсет и първия си рожден ден. Това ме обезпокои по някаква причина — не само защото дъщеря ми пораства и никога повече няма да е моето малко момиче, което, бог знае, си е достатъчно обезпокоително. Собственият ми рожден ден беше миналия ноември — навърших петдесет и седем години — и си спомням как си мислех, всъщност си мисля и до днес, че ми се иска да беше седемнайсетият или деветдесет и седмият, която и да е възраст, само не и петдесет и седем.
След като никой не каза нищо, Джеймс се улови да мисли за собствения си петдесети рожден ден — до който оставаха по-малко от две седмици — и как се беше кълнял, че докато навърши петдесет, ще бъде признат за майстор в своята сфера на работа. Вместо това едва успяваше да издаде някой нов разказ. Опитваше се да започне отначало като писател — на петдесет години! — да спечели състояние, като пише за сцената. Ентусиазмът му от тази трансформация затихваше с всеки изминал ден, откакто бе напуснал Париж и бе отплавал за Америка.
Той знаеше, че Хауълс е на петдесет и шест години. Клемънс, както се беше оплакал, скоро щеше да навърши петдесет и осем. Едва трийсет и девет годишен, Холмс бе младежът в групата.
— Хората се чудят защо се връщам толкова често в Щатите — и защо ще продължа да го правя, независимо от продължителността на изгнанието ми в Европа — продължи Клемънс, — затова когато ме попитат: „Защо ходите толкова често дотам, господин Твен?“, аз им отговарям… „Ами, отчасти заради здравето ми, отчасти, за да науча пътя“. Но го правя най-вече, господа, защото искам да убедя своя „аз-образ“, че наистина съществувам, че в господин Самюъл Клемънс има нещо повече от дрехите му, съпругата и децата му…
Четиримата бяха спрели да се люлеят и сега тримата мъже гледаха белокосия хуморист.
— Разбирате ли, господа, сънувах, че съм се родил, пораснал съм и съм станал кормчия на кораб по Мисисипи — каза Клемънс почти шепнешком. — Сънувах, че съм миньор и журналист в Невада и пилигрим на хубавия кораб „Квакер Сити“ и пиша много популярна книга за пътешествията ми зад граница, и че имам жена и деца, да, и отивам заедно с тях да живея във вила край Флоренция… и този сън не спира да се повтаря, и понякога ми се струва толкова реален, че почти започвам да вярвам, че е истина. Но няма как да се каже… няма как да се каже със сигурност, господин Холмс, господин Джеймс, скъпи ми Хауълс… защото ако някой бъде подложен на изпитание, то също ще бъде част от съня, което означава, че просто ще подпомогне заблудата. Ще ми се да знаех… ще ми се да знаех… — Клемънс наведе поглед и за един ужасен миг Джеймс си помисли, че той може би плаче.