— Да знаеше какво, Сам? — попита Хауълс.
Клемънс вдигна глава и очите му бяха сухи. Хладни, с изморен и отнесен поглед, но сухи.
— Ще ми се да знаех дали всичко това е сън или истина — рече той.
— Ливи е истинска — каза Хауълс. — Тя е онази неоспорима точка в реалността, за която можеш да се хванеш, когато черното куче и сините дяволи започнат да те дърпат надолу.
— Ливи… Оливия — каза Клемънс и кимна. — Неотдавна написах нещо за Адам и Ева… за това как Адам не знаел как се нарича новото същество, създадено от реброто му, и колко бил озадачен от всичките тези нови събития, над които нямал никакъв контрол. Разбирате ли, той я е ненавиждал. Тя нарушила идеалното спокойствие на самотния живот, който водел в Градината. Но годините минаваха и аз накарах Адам да промени мнението си. „Виждам, че съм сбъркал за Ева — казва той. — Защото е по-добре да живееш извън Градината с нея, отколкото вътре без нея.“
Джеймс си помисли, че Клемънс е приключил с дългото си отклонение, но хумористът се прокашля и каза:
— Когато най-накрая Ева умира, след като е прекарала векове заедно с Адам, той издялва надгробния ѝ камък от дърво и върху него издълбава надпис: „Където беше тя, там беше Раят“.
Клемънс се огледа със смутено изражение.
— Е, ние обсъждахме реалността и самоличността на господин Холмс, господа. Господин Холмс…
Той погледна към детектива.
— Господин Холмс, вие ще имате самоличност, докато на света има лупи и карирани шапки с наушници и две козирки.
Хауълс се подсмихна.
— О, мили боже! — изстена Холмс. Той сви ръцете си в юмруци и ги опря върху коленете си. — Художникът на „Странд“, онзи, който нарисува тази моя версия — каза детективът, — се нарича Сидни Паджет. Никога не съм имал съмнителното удоволствие да се запозная с него, и той, от своя страна, никога не ме е виждал. Никога не съм позволявал моя фотография или фотогравюра да се появи в който и да е вестник, независимо колко сериозно е било престъплението или колко хитри са били престъпниците. Паджет има само смътна представа, получена от разказите на Уотсън, за това как изглеждам или как се обличам. Тъй като от „Странд“ първоначално възнамерявали да поверят илюстрациите на по-големия брат на Сидни, Уолтър, може би единственото му утешение е, че по-малкият му брат използвал него като модел за мен. Тоест за детектива Шерлок Холмс от илюстрациите на „Странд“.
Холмс удари силно с бастуна си по дървения под на балкона.
— Наистина притежавам подобна мека шапка с наушници, но не може да се каже, че я нося постоянно, както може да се предположи от илюстрациите на Паджет. И да, понякога наистина пътувам с вълнено палто с висока яка, но така пътуват хиляди други английски джентълмени, които напускат града. Ето я и лупата, която използвам, за да изследвам прах, пепел, частици, нишки и други дребни улики… — Холмс бръкна в джоба на сакото си и извади мъничка лупа без дръжка; тя беше дебела и с черна рамка, като онези, които се използват за увеличаването на детайли в голяма карта.
Клемънс и Хауълс се смееха на избухването на Холмс; против волята си се подсмихна и Джеймс.
— Какво пък — каза Клемънс, докато Холмс седеше мълчаливо, облегнат на бастуна си, — аз мога само да си мечтая за запазена марка като вашата шапка, палтото с висока яка и лупата, господин Холмс. Бог ми е свидетел, че обичам да бъда известен и да ме разпознават по улиците. Да ми простят Провидението и презвитерианците, но аз живея заради известността и моето собствено незначително късче слава. Аз вярвам, че животът е достатъчно кратък и без да го изживееш незабелязано от мнозинството. Ако не бяхте станали известен със своята шапка, господин Холмс, може би аз щях да нося такава. Толкова ми харесва да се отличавам в тълпата.
— Сложи си такава шапка в някой германски или американски град — рече Хауълс, — и ще се отличаваш в някоя лудница.
Джеймс отново се подсмихна.
— Носете бяло — каза Шерлок Холмс.
— Моля? — рече Клемънс, докато подготвяше следващата си пура.
— Облечете бял костюм… но с обикновени черни обувки — каза Холмс.
— От време на време лете нося бели костюми — каза Клемънс, дръпвайки от пурата си, за да я разгори. — Прекрасен, удобен бял ленен костюм. И, да, с обикновените ми черни обувки, което е смъртен грях и неописуем faux pas в Нюпорт и в няколко клуба, в които са ме канили. Но, уви, когато температурите скочат и настъпи сезонът на белите костюми, аз съм просто един сред многото.