Когато Тед Дуайт му писа, за да му съобщи, че кръстът е бил добавен от занаятчиите под наблюдението на Ричардсън по настояване на госпожа Адамс, Хенри му отговори с писмо, в което с безгрижен тон, или поне той се надяваше, че е звучал така, казваше: „Новината ти за кръста изпълни сърцето ми с тъга и посипа устните ми с кокаин“. После добавяше: „Не се бой, Тед, съвсем скоро ще го замажем с цимент“.
Но, разбира се, това така и не стана. Затова той писа на Дуайт: „Солидна работа, fait accompli от камък, така че не мога нито да възнегодувам, нито да се оплача, макар той да ми изглежда като проява на лошо изкуство и лош вкус. Всичките ми възражения бяха напразни и от сега нататък ще трябва да си държа езика зад зъбите“. Но освен това той помоли Тед да не казва все още на никого за кръста, защото „вашингтонци са толкова бъбриви, че човек просто трябва да избягва да им дава храна за клюките“.
Бог му бе свидетел, че само шест месеца след поставянето на кръста, Клоувър им беше осигурила храна за сплетничене, която щеше да им стигне за няколко години — чрез декемврийското ѝ самоубийство, когато бе открита лежаща на пода в дневната им в Малката бяла къща на Ейч Стрийт 1607.
Върху кръста, който се намираше над двете сводести врати, бе гравиран медальон с неопределим крилат звяр. Със сигурност не беше Пегас. Не беше точно грифон, нито пък дракон — макар на Адамс да му се искаше да бъде. Каквото и да бе имала Клоувър наум, когато беше наредила на Ричардсън да добави тази украса, то оставаше загадка и до днес, но още през лятото и есента на онази съдбовна хиляда осемстотин осемдесет и пета, Хенри беше писал на приятелите си, че „проклетият кръст и крилатото същество са предсказатели на бъдещето“ и че го изпълват „с ужас“.
И все още го изпълваха. Той нямаше представа защо не се бе отървал от кръста и летящото чудовище след смъртта на Клоувър, като единствената причина бяха може би честите му отсъствия от къщата през последните седем години.
Според Адамс цялата ужасна година беше изпълнена с поличби. Пролетта на 1885 година, когато пасторът се бе опитал да внуши на Клоувър — с изключителна загриженост, съчувствие и внимание — че баща ѝ наистина умира, Адамс я беше чул да казва: „Не, не, не… всичко изглежда нереално. Почти не разбирам за какво говорим или защо изобщо сме тук. И щом ми изглежда нереално, значи наистина е такова. Или поне нереалната съм аз“.
И през онова горещо, нещастно, безкрайно и безсмислено лято в „Бевърли Фармс“, докато Ричардсън изпълняваше тайната заповед на Клоувър да монтира онова отвратително нещо върху фасадата на зашеметяващо скъпия им нов дом, Адамс беше чул — и то неведнъж — съпругата му да казва на сестра си: „Елън, аз не съм истинска. О, направи ме истинска. За бога, направи ме истинска. Ти… всички вие… сте истински. Направи ме и мен такава“.
И докато онази сутрин Адамс закусваше сам — през последните седем години той често бе закусвал, обядвал и вечерял сам, когато се намираше в къщата си и не пътуваше — той си мислеше за проклетия кръст на стената и за онова противно, горещо лято в „Бевърли Фармс“, за нарастващата меланхолия на Клоувър и… да… за лудостта.
Но той твърдо изхвърли всички тези мисли от съзнанието си и отиде в кабинета, за да прегледа купчината от непрочетени и неизпратени писма.
Вече беше късно сутринта, когато главният му иконом почука тихо, влезе и каза:
— Господин Холмс е дошъл да ви види, сър.
— Холмс! — извика Адамс. — Богове! — Той остави писалката си, закопча сакото и излезе бързо във фоайето, където Холмс тъкмо подаваше шапката и палтото си на помощник-иконома.
— Скъпи ми Холмс! — извика Адамс, пристъпвайки напред, за да разтърси ръката на приятеля си със специалното ръкостискане, включващо придържане на лакътя с лявата ръка, което бе запазил за старите си приятели, с които всъщност не беше особено близък. — Нямах представа, че си в града — продължи Адамс. — Моля, влез! Ще останеш ли за обяд?
— Мога да остана само за малко — отвърна Холмс. — След час трябва да хвана влака за Бостън. Но с удоволствие бих поседнал с теб в кабинета ти за няколко минути и бих изпил чаша кафе.
Адамс нареди да приготвят прясно кафе и поведе Холмс към кабинета си. С височината си от метър и седемдесет той никога не се беше чувствал висок — дори сред по-ниските американци от деветнайсети век — но винаги се бе чувствал особено нисък редом с Оливър Уендъл Холмс младши. Макар и петдесет и две годишен, Холмс си оставаше младши, защото прочутият му баща все още беше жив. Все още не бе зачеркнал леко омаловажаващата добавка към името си, както десетина години по-рано бе направил Хенри Джеймс, след смъртта на неговия баща. Но при Оливър Уендъл Холмс младши дори младшата част като че добавяше допълнително величие.