— Може би е някой твой английски роднина? — попита Адамс със закачлива усмивка.
— Не и от тези, които познавам — каза Холмс и погледна отново часовника си. — Трябва да тръгвам, ако искам да видя как натоварват багажа ми, преди да се кача във влака.
Но преди да се изправи, Адамс каза:
— Този Шерлок Холмс ли е вторият наемател на госпожа Стивънс, който си се опитал да видиш заедно с Хари тази сутрин?
— Да — отвърна Холмс, който вече се беше запътил с широка крачка към фоайето, където главният иконом Адисън стоеше и държеше в ръцете си палтото, шапката и бастуна на съдията.
— Какво искаш да направя? — попита тихо Адамс, когато двамата мъже застанаха пред отворената врата. Въздухът в късната мартенска утрин бе все още студен. — Да гледам през прозореца и да ти докладвам дали този Шерлок Холмс изглежда въображаем, или не?
— Ти все още не излизаш твърде често да вечеряш навън, нали, Хенри? — попита безцеремонно Холмс.
— Не твърде често — отвърна Адамс. През седемте години след смъртта на Клоувър той се беше сдобил с репутацията на отшелник и вече не получаваше покани — с изключение от Кларънс Кинг, когато беше в града, или Джон Хей, старите членове на „Петте купи“. — Знаеш как е в този град — чу се да казва той, — ако приемеш нечия покана за вечеря, после трябва да върнеш услугата. Обикновено вечерям тук с някой познат вдовец или с млад ерген.
— Ами, Хей ще те покани на вечеря в неделя, заедно с един млад вдовец, когото и двамата познаваме добре, и тъй като се смята, че господин Шерлок Холмс ще бъде сред останалите гости, аз се надявам, че ще ми пишеш за това.
— Млад вдовец, когото и двамата познаваме добре… — започна Адамс, докато изпращаше Холмс навън под свода и проклетия кръст. — Да не би да имаш предвид…
— Точно него имам предвид — отвърна Холмс с глас, който прозвуча почти троснато за чувствителния слух на Адамс. — Момчето.
— Момчето… мили боже — бе единственото, което Адамс успя да изрече.
Той махна с ръка след файтона на Холмс — макар да знаеше отлично, че Уендъл никога не се обръща — и колата се скри зад ъгъла.
— Момчето — промърмори Адамс, чувствайки, че е направил голяма грешка, като се е прибрал у дома няколко дни по-рано от планираното. — Мили боже.
2.
Холмс се чувстваше много по-удобно в новата си квартира у госпожа Стивънс, отколкото като гост в дома на Джон и Клара Хей. Вярно, че дори в пансиона Хенри Джеймс живееше заедно с него, но вратата към неговите стаи се намираше доста по-нататък по дългия коридор и те вече не се виждаха толкова често, нито се налагаше да се хранят заедно. Но най-важна беше свободата му — вторият етаж си имаше собствен вход и дървено стълбище, и всеки един от квартирантите си имаше собствен ключ за входната врата. Холмс вече можеше да излиза и да се прибира, когато си пожелае — в каквато дегизировка си избереше — без да попада под изпитателните погледи на Хенри Джеймс или на прислугата на семейство Хей.
Тази сутрин не се беше предрешил на никого; бе облякъл ушития си в Лондон костюм, жилетка, цилиндър и ръкавици, дълъг черен шал и носеше бастуна си, в който беше скрито острото като бръснач трийсетинчово острие.
От другата страна на Лафайет Скуеър Холмс си спря един двуколесен файтон и каза на кочияша да го откара до щаба на полицейското управление на ъгъла на Пета и Луизиана. Щом стигнаха дотам, той накара кочияша да спре от другата страна на улицата, срещу старата занемарена сграда.
Наложи му се да почака само десетина минути, преди главният суперинтендант на Вашингтонския полицейски департамент Уилям С. Мур да се появи на стълбището. Той погледна раздразнено часовника си и махна с ръка на един файтон. Холмс нареди на кочияша си да последва файтона, макар да знаеше накъде се е запътил.
Холмс никога не се беше срещал с началника на вашингтонската полиция, но бе разгледал внимателно снимките му и не можеше да сбърка тази бяла брада в стила на генерал Робърт Е. Лий. Освен това знаеше, че раздразнението, на което бе станал свидетел, се дължеше на факта, че началникът не беше свикнал да бъде призоваван никъде от никого, а най-малко в незначителната Малтби Билдинг по заповед на някой си от Държавния департамент.
Файтонът на Холмс спря край тротоара на ъгъла на Ню Джърси Стрийт и Конститюшън Авеню точно когато Мур се изравни и едва не се сблъска с бившия главен суперинтендант на Вашингтонския полицейски департамент Уилям Дж. Брок. Докато брадата на Мур изглеждаше гъста, бяла и пухкава, брадата на бившия главен суперинтендант Брок бе рехава и посивяла, което отговаряше напълно на изтощения му вид.