— Напълно неоправдани — отвърна Джеймс. — Тези… картички… ако наистина някой ги изпраща, са просто проява на нечие болно и извратено чувство за хумор. Както вече казах, меланхолията — и може би някакво усещане за преследване — се среща често у семейство Хупър. Не съм имал честта да се познавам с господин Едуард Хупър — споменавали са го винаги като „Нед“ — но съм сигурен, че и преди, и сега той греши за това.
— Господин Едуард Хупър е мъртъв — каза Шерлок Холмс.
— Мъртъв? — Думата едва се чу сред нощните звуци на преминаващи карета и пешеходци по оживената парижка Рю дьо ла Пе.
— Той се опита да се самоубие миналия декември — в деня след шести декември, когато отбелязваха поредната годишнина от тъй нареченото самоубийство на сестра му — като се хвърли от прозореца на третия етаж в дома му на Бийкън Стрийт в Бостън — каза Шерлок Холмс. — Оживя, макар и тежко ранен, и беше откаран в Бостънската лудница. Хупър като че ли успя да се възстанови и умствено, и физически, но преди две седмици бе повален от пневмония. Болестта го отнесе.
— Какъв ужас — промърмори Джеймс. — Хенри изобщо не ми е споменал за тези събития. Как е възможно вие, господин Холмс, да твърдите, че през последните две години сте се намирали в забутаните покрайнини на една обширна империя и същевременно да сте запознат със скорошните събития в Америка, а аз да не съм?
— Всеки истински англичанин сверява часовника си с „Таймс“ отвърна Шерлок Холмс.
Джеймс примигна — дали от недоумение, или от отвращение при чуването на старата шега в подобен контекст. Може би искаше да даде израз и на двете.
— Четях лондонските вестници дори когато, както беше в Индия, пристигаха със седмици закъснение — поясни Холмс. — Тук, в Париж, идват съвсем навреме. А изборът на американска преса тук — включително на бостънския вестник, в който прочетох за опита за самоубийство на Едуард Хупър и последвалата му кончина от пневмония — е наистина голям.
Джеймс си пое накъсано въздух и погледна към примамливите светлини на хотела.
Холмс направи крачка напред, привличайки отново вниманието на Джеймс.
— Сега разбирате защо смятам, че съм длъжен да изпълня обещанието, което дадох на Нед Хупър, да поема случая със смъртта на сестра му.
— Няма никакъв „случай“ — повтори Джеймс. — Има само едно трагично самоубийство отпреди седем години. „Случаят“, както мелодраматично го наричате, е приключен.
— Спомняте ли си причината за смъртта на госпожа Адамс? — попита Холмс.
Хенри Джеймс знаеше, че сега е моментът да му обърне гръб, да се прибере в хотела си и никога повече да не разговаря с този луд човек. Но той не помръдна от мястото си.
— Една неделя, когато била оставена сама за няколко минути, погълната от своята меланхолия, Клоувър изпила една доза от химикала, който използвала за проявяване на снимки — каза най-накрая Джеймс, който повече не можеше да търпи тягостното мълчание. — В него се съдържал арсеник. Смъртта ѝ била мигновена.
— Смъртта от този тип арсеник, калиев цианид, настъпва доста бързо, но едва ли е мигновена — рече Холмс със спокоен тон, сякаш обсъждаха разписанието на влаковете. — Накрая би умряла от задушаване, но след няколко продължителни минути мъчителна агония.
Джеймс вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от ужасните думи и образи.
— Кой е намерил тялото ѝ? — продължи настоятелно Холмс.
— Съпругът ѝ… Хенри… мисля — отвърна, почти заеквайки, Джеймс. Внезапно се почувства много объркан. Част от съществото му копнееше той отново да е сам, за да може да извърши онова, което бе планирал да извърши на терасата до Сена.
— Да. В полицейския доклад пише, че Хенри Адамс я е открил — „на пода, в безсъзнание пред камината“ — потвърди Холмс. — В познатия утринен час в неделя, шести декември. Този час и ден говорят ли ви нещо, господин Джеймс?
— Не. Нищо. Освен… да не би да имате предвид, че години наред, по това време всяка неделя, Клоувър сядаше да пише писмо на баща си, особено по време на боледуването му?
Холмс не отговори. Вместо това отново пристъпи напред и прошепна:
— Хенри Адамс казал на приятелите си, че никога не оставя съпругата си сама по това време в неделя, точно защото се страхувал, че меланхолията ѝ ще надделее над здравия ѝ разум. И въпреки това точно в неделя, на шести декември, преди седем години, тя била сама. Поне за няколко минути.
— Доколкото знам, Хенри отишъл при зъболекаря си, заради някакъв зъб, който му… вие разпитвате ли ме, господин Холмс?
— Съвсем не, господин Джеймс. Обяснявам ви защо присъствието ви при това разследване е от изключителна важност.