— Според вас паметникът може да е улика?
— Мисля, че там има пейка, на която мога да седна и да попуша, докато мислим — отвърна Холмс.
Двамата безмълвно се приближиха до задната част на паметника. Когато стигнаха до гранитния блок, Холмс каза:
— Странно… Адамс ни каза, че това е важната част от паметника. — Той предпазливо докосна гранитния блок с бастуна си.
— Няма нищо странно — отбеляза Джеймс. — Колкото и въздействаща да е скулптурата на Сен Годен, точно преплетените пръстени от тази страна на паметника — той се повдигна на пръсти, за да докосне гравираните пръстени, — символизират брака им.
— Да, сигурно — рече Холмс, преметна бастуна през рамото си като пушка и се вгледа с присвити очи в тъмния каменен блок. Джеймс си помисли, че детективът не звучи твърде убедено.
След това Холмс премина през тесния проход между дърветата и живия плет. Вътрешният терен с шестоъгълника, пейките и скулптурата беше доста тъмен. Холмс седна на пейката, която се намираше точно срещу статуята, остави тежката брезентова торба до себе си, положи до нея бастуна и кръстоса крака, докато палеше лулата си.
— Какво пропуснах, когато ви оставих двамата сами днес следобед? — попита Джеймс.
— Показах му снимката на актрисата Ирен Адлер, за която съм сигурен, че е изиграла ролята на приятелката на Клоувър, Ребека Лорн, в месеците преди смъртта ѝ. Адамс каза, че не е сигурен дали това е същата жена. Поиска да се откажа от разследването. Отвърнах, че съм задължен на клиента си, което накара Адамс да ме наругае и…
— Той ви е наругал? — попита Джеймс, като дори не се опита да скрие изненадата и недоверието в гласа си. Това изобщо не беше в характера на Хенри Адамс, когото познаваше от години.
— Наруга ме — повтори Холмс, — след което ми обясни, че макар да е обичал брата на Клоувър, Нед, тази лудост е характерна за цялото семейство Хупър. Заяви просто, че задачата ми е поставена от един луд човек и че точно Нед е бил онзи, който е напечатал картичките и ги е разпращал на „Петте купи“…
— Има ли доказателство за това? — попита Джеймс. Той бе обмислял тази възможност и тя му се беше сторила много по-смислена от която и да е друга хипотеза.
— Няма — отвърна Холмс. — Просто така смята.
— Има ли още нещо?
Холмс разтвори дланите си. Джеймс си представи как от тях в мрака излитат бели гълъби.
— Всъщност не. Тогава той ме предизвика да открия и разгадая тази „мистерия“ и вие се върнахте.
— Това не ми звучи като…
— Тишина, моля! — сопна се Холмс. В първия момент Джеймс реши, че Холмс е чул как някой се приближава, и се приготви отново да се изправи лице в лице с Хенри Адамс. Но през малкия проход между дърветата не се появи никой и Джеймс осъзна, че Холмс иска тишина, за да може да мисли.
Писателят погледна към издигащата се пред тях скулптура и макар да беше невъзможно — върхът на бронзовата статуя бе по-нисък от редицата дървета и дори от гранитния блок зад нея — забулената фигура като че ли излъчваше повече светлина от всичко останало в тъмното оградено място.
Холмс продължи да седи и да пуши, размишлявайки, поне още двайсетина минути. Джеймс нямаше нищо против тишината и спокойствието, макар сгъстяващият се мрак леко да го притесняваше. Сепна се, когато детективът най-после заговори със силен глас:
— „Много пъти през последните две години, без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах хората, които за пръв път виждаха статуята. Коментарите им варираха от интересни до жестоки и детински.“
— Какво? — извика Джеймс. — Мислех си, че днес за пръв път виждате този паметник!
— Така беше — рече Холмс. — Така е. Това са думи на Адамс от днес следобед — каза ги и пред двама ни.
— Да — рече Джеймс, изпращайки силната си памет назад като прожектор. — Това бяха точните му думи.
— „Без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах“ — цитира отново Холмс. Детективът разпери ръце в сумрака, за да обхване и трите пейки, заемащи едната половина на шестоъгълника. — Къде ли може да седи и да наблюдава, без да го виждат, Джеймс?
— Според мен е имал предвид, че е улавял реакциите на хората, когато не са му обръщали внимание — каза Джеймс. — И че е чувал коментарите им.
— И аз така възприех думите му — рече Холмс и се изправи, — но вие знаете дори по-добре от мен, че Хенри Адамс не е нехаен към езика. Използвал е умишлено точно тези думи — без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах. Тук някъде има местенце, където може да седи и да подслушва незабелязано.
— Със сигурност не е тук, на пейките — каза Джеймс.