Никакъв отговор.
По-силно…
— Джеймс?
— Тук съм — разнесе се странно приглушен глас от главата на статуята.
Холмс си представи едрия писател в тясното пространство, с притиснато към двойната му брадичка дуло на пистолет. Всъщност дори не беше сигурен, че приглушеният глас принадлежи на Хенри Джеймс.
— Как се казваше онзи ваш роман, който казах, че харесвам? — попита Холмс, все още притиснат към дясната страна на статуята, за да не може да бъде видян от вътрешността ѝ.
— Какво? — Този път отекващият глас прозвуча повече като Джеймсовия. Като един раздразнен Джеймс.
Холмс повтори въпроса си.
— „Принцеса Касамасима“ — прозвуча гневният отговор. — Но какво общо има това със случващото се, за бога?
Холмс се усмихна и пристъпи пред забулената фигура. Неволно се обърна и погледна през рамо.
— Къде е той? — попита детективът статуята.
— Нямам никаква представа, Холмс. — Този път гласът се чуваше по-ясно и със сигурност принадлежеше на Джеймс, макар и приглушен от бронза. — Веднага след като излязохте, проблясъкът от цигарата изчезна. Не видях човекът да се движи… нито го видях да излиза през прохода. Той просто… изчезна.
— Добре — отвърна Холмс. — Значи го изпуснах. Бихте ли взели торбата ми на излизане?
— Много е тъмно — каза Джеймс през единия очен отвор. — Не мога да видя къде стъпвам. Шахтата… не мога да открия отключващия механизъм… Ще се опитам, но…
— Сега, като се замисля, по-добре да дойда да ви взема — каза Холмс. — Останете на стола още малко, аз ще донеса фенера.
Но вместо да излезе през прохода и да заобиколи паметника, Холмс прекоси шестоъгълника, отпусна се на едно коляно и започна да оглежда чакъла около пейката. След това направи същото и при останалите две пейки. После мина зад тях и също огледа внимателно земята. Тъкмо оглеждаше чакъла на площадката, когато откъм статуята отново се разнесе приглушен звук.
Холмс се приближи до нея и вдигна фенера.
— Какво беше това, Джеймс?
— Какво, за бога, правите там? — изръмжа натъженото безполово лице.
— Търся цигари и/или пепел — отвърна Холмс. — Видяхме, че Лукан — онази фигура в тъмното — изпуши поне три цигари докрай; и двамата усетихме миризмата на тютюн в тъмнината, но никъде не откривам следа от пепел или изгоряла цигара. Сигурно е тръскал пепелта в дланта си, след което я е прибрал заедно с угарките в джоба си. Не смятате ли, че такова поведение е твърде подозрително за невинен човек, Джеймс?
— Проклета да е цигарената пепел — отвърна засенченото бронзово лице. — Елате да ме измъкнете оттук, Холмс. Повече от час имам нужда да се облекча.
Когато двамата стигнаха до Ню Хемпшир Авеню, двуколката и кочияшът ги нямаше.
— Този негодник! — извика Джеймс, имайки предвид кочияша. — Проклетият кочияш прибра парите ви, но въпреки това си е тръгнал.
— Доста време ни нямаше — рече Холмс. През целия път от паметника той беше държал раменете си изгърбени, докато не го заболяха, очаквайки удара от куршум, чието свистене нямаше да чуе. Двамата стояха и оглеждаха напрегнато широката, но пуста улица. Тук нямаше улично осветление, нито къщи с осветени прозорци.
— Може би нашият пушещ приятел го е наел — предположи Джеймс. — Какво ще правим сега?
— До пансиона на госпожа Стивънс са по-малко от четири мили, така че ще вървим пеша — каза Холмс. Той знаеше, че колкото и да се опитва да се отпусне, тялото му ще очаква удара от куршум през целия път. Както и през всеки час и минута в следващите дни и нощи, докато проблемът не бъде разрешен.
Няколко минути по-късно двамата стигнаха до самотен уличен газен фенер, който стърчеше на кол в моравата пред тъмна къща. Светлината му очертаваше жълтеникав овал върху пътната настилка и освети и двамата, когато Джеймс се спря за секунда.
„Това е идеалното място“ — помисли си Холмс. Лукан в тъмнината зад къщата или в мрака под дърветата от двете страни на улицата. Мишената му — всъщност мишените, ако Лукан беше в особено кърваво настроение — застинали като елени пред лъча светлина на незаконен ловджийски фенер.
— Някак си съм успял да си загубя часовника — каза Джеймс. Колко е часът?
Холмс можеше само да се надява, че писателят не е изгубил часовника си вътре в паметника. На следващата сутрин Холмс щеше да уведоми Хенри Адамс, че е разгадал малката му мистерия, че е намерил и е влязъл в най-скъпия „параван за лов на патици“ в историята, но нямаше никакво намерение да му разкрива участието и на неговия приятел Хенри Джеймс.