— Личен камериер — повтори Джеймс, усещайки странно изтръпване в цялото тяло. Така ли се чувства героят в някой роман, когато авторът подтиква него или нея да действат по начин, противоречащ на природата им или на здравия разум? Искаше му се да може да зададе този въпрос на Холмс и дори потупа джоба на сакото си, в който лежеше визитката на детектива с името и адреса на онзи магазин за пури, чрез който Джеймс можеше да се свърже с него.
— Да, и то не кой да е личен камериер — заяви Хей, навеждайки се още по-напред над бюрото, — а Грегъри, един от най-отдавнашните ни и най-доверени служители.
Джеймс си спомни високия белокос мъж, когото наричаха Грегъри. Прислужникът излъчваше достойнство и тиха изпълнителност.
— Грегъри името му ли е, или фамилията? — попита Джеймс.
— Фамилията — отвърна Хей. — Мисля, че името му е Терънс. Грегъри не само е най-подходящият човек да разпалва огнищата ти и да приготвя дрехите ти сутрин, но и бръсне по-добре от всеки друг мъж в персонала ни.
— Наистина изпитвам огромна неохота отново да досаждам на теб и Клара… — започна Джеймс.
Хей вдигна ръцете си с дланите напред, след което бързо ги разпери настрани, сякаш отваряше врата или избутваше нещо.
— Това няма да е като първото ти гостуване, когато беше гост със… е, някой би ги нарекъл задължения на гост: да слизаш да вечеряш с нас, да поддържаш разговор, да ми правиш компания на обяд и други такива. Не, апартаментът за гости ще бъде твой — намира се на североизточния ъгъл и през прозореца може да нахлува лек шум от уличното движение, но той е съвсем тих — нашето момче Дел живя известно време в тези стаи, но се прибра в своята, преди да се върне в колежа. Намираше апартамента за твърде тих. Твърде голям.
„Може би стаите в апартамента са обитавани от духове“ — помисли си Джеймс. Усмихна се при мисълта, че няма да има нищо против няколко ектоплазмени посещения. Може би сестра му Алис щеше да му даде идея какво да прави с прахта ѝ, която беше откраднал.
— … И ежедневно почистване от домашните прислужници, разбира се, но само когато си навън — продължаваше Хей. — И ще можеш да се храниш по всяко време в стаята си, ако пожелаеш… Грегъри ще бъде както твой прислужник, така и портиер. И, разбира се, ще разполагаш с ключ от входната врата, за да можеш да влизаш и излизаш, когато ти се прииска, без да притесняваш никого.
— Признавам, че се чувствам малко самотен в пансиона на госпожа Стивънс — рече Джеймс, който вече се беше предал. Можеше да си почине. Можеше да пише.
— Нищо чудно… особено след като господин Холмс си тръгна толкова внезапно — каза Хей. Той като че ли не забеляза лекото повдигане на веждите на Джеймс. — Значи си съгласен, Хари?
Джеймс кимна.
— Чудесно! — извика Хей. — Ще изпратя няколко момчета с колата, за да докарат пътния ти сандък и останалия багаж.
Минута по-късно двамата стояха край отворената врата, наблюдавайки пролетния дъжд и наслаждавайки се на аромата на свежа трева и листа. Появи се двуместната карета за Джеймс — камериерът Грегъри седеше на капрата до кочияша, скрит под червен чадър — а миг по-късно добродушният коняр, с кожен каскет, обсипан с дъждовни капчици, докара и колата за багажа.
— Джон, откъде знаеш, че Холмс се изнася? — попита Джеймс. — Това се случи едва тази сутрин.
Хей се ухили и тупна с длан писателя по дясното рамо, като същевременно разтваряше чадър, за да придружи Джеймс до двуколката.
— Хари, Хари… Човек никога не трябва да подценява бързината, с която и най-незначителните новини се разпространяват из Вашингтон. Особено около Лафайет Парк. Дъщерята на хазайката ти, каквато е глуповата, разказала всички подробности за Холмс на нашия лакей, вероятно на сутрешния пазар, преди още да сме станали и да сме се облекли.
Джеймс се настани върху приятно миришещата кожена седалка на покритата двуколка. Хей сгъна чадъра и тупна по покрива с дървената му дръжка.
— До скоро, Хари.
Джеймс измина няколкото пресечки в пълно мълчание. Дъщерята разказала на лакея за ранното напускане на Холмс, той пък го споменал пред другите прислужници, които, от своя страна, го предали на Клара и Джон — това беше абсолютно логично.
Но Хенри Джеймс не вярваше и на една дума.
9.
Сутринта на рождения ден на Шерлок Холмс се оказа приятно продуктивна. У дома — или поне в апартамента на Бейкър Стрийт в Лондон, за който все още мислеше като за дом — той често спеше почти до единайсет или дори до по-късно в онези скучни периоди между отделните случаи. След това закусваше и се връщаше в леглото. Естествено, кокаиновата смес, която си инжектираше по време на тези скучни периоди, допринасяше за летаргията му — нещо, което този нов хероин, който си биеше в Щатите, като че ли не правеше — но пък винаги бе нащрек, когато работеше по някой случай.