Адамс нито се изправи, нито заговори, затова Холмс пое инициативата. Той отиде до бюрото, остави цилиндъра, ръкавиците и бастуна върху единия стол и се настани в другия, който се намираше точно срещу бюрото на Адамс.
— Поставихте ме в непоносима ситуация, господин Шерлок Холмс — рече тихо оплешивяващият мъж, — но не чак толкова тихо, че Холмс да не долови притаения гняв и раздразнение в гласа на Адамс.
Вместо да изкаже несъгласие или да изкоментира по някакъв начин, Холмс просто кимна.
— Направих моята… загадка… прекалено проста, нали? — попита Адамс. — Твърде много улики.
— Всъщност точно колкото трябваше — отвърна Холмс. — И не всичките бяха оставени умишлено.
— В бележката ви от тази сутрин пишехте само, че сте разгадали мистерията и сте погледнали към света през очите на опечаления. Това, предполагам, означава…
— Че съм влязъл в паметника? — довърши Холмс. — Да.
Хенри Адамс погледна към натрупаните върху бюрото му листове хартия и за момент лицето на мъжа — както и плътта на почти оголения му скалп — придобиха толкова ужасяваща бледност, че Холмс се притесни дали възрастният мъж не е получил сърдечен удар или инсулт. Но след това Адамс отново го погледна и се поизправи в стола си.
— В такъв случай — рече той с леко потреперващ глас, — ви е известна най-голямата тайна в живота ми, господин Холмс. Проявих твърде голяма глупост и самоувереност да дам на човек… като вас… достатъчно лесни следи към тайната и сега вече я знаете. — Тялото на Адамс внезапно потрепери, сякаш през него беше пуснат ток. — Не сте казали на Джеймс, нали?
— Не съм разговарял нито с Джеймс, нито с когото и да било по този въпрос, нито снощи, нито тази сутрин — заяви Холмс, усещайки как стомахът му се свива при това адвокатско извъртане на истината.
Адамс кимна.
— Благодарен съм ви за което. — Ученият въздъхна и сгъна ръцете си на бюрото. — И сега какво, господин Холмс? Да поговорим за каква сума пари става въпрос?
Холмс можеше да се възмути от думите му — и се изкушаваше да го направи — но се въздържа.
— Приемам само заплащане за услугите ми като детектив, господин Адамс — отвърна студено той. — Не и да ми плащат като на изнудвач.
Изражението на Адамс не се промени.
— Тогава колко искате да получите за детективската си работа в този случай, господин Холмс?
— Един долар — отвърна Холмс. — Който вече ми беше платен — преди две години — от брата на покойната ви съпруга, Едуард.
— Нед — рече Адамс с неочаквана болка в гласа.
Холмс отново кимна.
Внезапно Адамс като че ли се отръска от замайването си.
— Извинете ме — рече той, надигна се леко от стола и дръпна въженцето на стената. — Не ви попитах дали искате чай… или кафе… или чаша уиски?
— Не искам нищо, благодаря.
Адамс се отпусна отново в стола си.
— Вие — рече много тихо той, — сте може би единственият жив човек, който знае какво чудовище съм аз.
— Опечален мъж — отвърна Холмс. — Не чудовище. Никога не съм ви смятал за чудовище. Опечален мъж, тъгуващ за любимата жена, който е намерил уникален начин да наблюдава как останалите оплакват изгубената му любов.
Адамс едва не се изсмя.
— Ако бяхте чули някои от коментарите… ако бяхте видели някои от шутовщините им при първата им среща със скулптурата на Сен Годен. Ако ги бяхте чули как гадаят каква ли е стойността на паметника, как критикуват импозантността му или липсата на религиозен контекст, или отсъствието на веселие в надеждата и абсолютна увереност във вечното изкупление. Ние сме странен и необясним вид, господин Холмс.
— Така е.
— Какво искате, сър? — попита Хенри Адамс.
— Искам… трябва… да разкрия истината за смъртта на съпругата ви Клоувър преди повече от седем години — заяви Холмс.
— Тя изпи цианкалий и умря почти мигновено — отвърна бързо Адамс. — Няма какво толкова да се обсъжда, камо ли да се разкрива.