Холмс въздъхна и се наведе напред, облягайки лактите си върху бюрото на Адамс.
— Извинете ме за прямотата, господин Адамс. И ще продължа да съм все така прям и откровен, докато не приключим разговора. Но знайте, че коментарите и въпросите ми не са породени от жестокост, а от нуждата да си изясня всичко.
Адамс се облегна назад, но погледна твърдо в острите сиви очи на Холмс.
— Смъртта на госпожа Адамс едва ли е била почти мигновена — продължи Холмс с тих, но твърд глас. — Публикувал към монографии върху повече от триста отровни субстанции или комбинации от тях — техните симптоми, смъртност по скалата от едно до сто, мирис, ефикасност. Цианкалият, в доза, достатъчна, за да убие госпожа Адамс, би трябвало да изгори езика и гърлото ѝ. Точно тази отрова спира способността на тялото да обработва кислорода — тоест, жертвата се задушава. Но в продължение на няколко ужасни минути госпожа Адамс щеше да се дави и да се опитва да си поеме дъх, може би щеше да разкъса якичката на роклята си в опит да диша. Щеше да се гърчи и да падне на пода, където отровата щеше да ѝ гарантира още няколко минути ужасни конвулсии. След това…
— Достатъчно! — извика Хенри Адамс и плесна толкова силно с длан по бюрото си, че звукът отекна като изстрел от пистолет.
Вратата се отвори почти незабавно и възрастният иконом подаде глава.
— Сър… добре ли сте? Чух…
Без да вдига поглед, Адамс кимна и изрече с надебелял глас:
— Добре съм, Хобсън. Повече няма да имам нужда от теб отпред.
— Да, сър. — Вратата безшумно се затвори и Холмс чу онова, чиято липса бе забелязал по-рано — стъпките на иконома, които се отдалечаваха първо по коридора, а след това и по стълбището.
Холмс насочи вниманието си към Адамс и почувства напрегнатия му поглед. Ако очите бяха остри ножове, с този си поглед възрастният мъж можеше да обезглави и изкорми Холмс.
— Защо ми казвате тези неща? — попита Адамс с подрезгавял глас.
Холмс посочи към една от стотиците подвързани с кожа книги, подредени по рафтовете на стената.
— „Отровите и въздействието им върху тялото“ на Седфърд, девето издание. Всички тези подробности са ви известни, господин Адамс. Проучили сте тази отрова също толкова внимателно, както сте проучили администрацията на Томас Джеферсън. Търсели сте истината, колкото и непоносима да е била тя. Аз също.
— Да, добре. — Ученият си пое дълбоко дъх. — Всекидневната, в която открих тялото на Клоувър, изглеждаше така, сякаш в нея са се борили трима моряци — разкъсани завеси, преобърнати маси, разбити лампи, възглавници, раздрани от ноктите ѝ, нападали от перваза кристални предмети. И лицето на Клоувър… изглеждаше чудовищно, изкривено от ужас, господин Холмс.
Детективът кимна. След минутка мълчание той рече:
— Излъгали сте полицията и вестникарите, господин Адамс.
Адамс рязко вдигна глава и изпъна рамене. Слабите следобедни слънчеви лъчи проблясваха върху плешивото му теме и свитите юмруци. Наблюдавайки изражението му, Холмс за миг си спомни за демонските маски, които бе видял в един театър НО в Киото.
Но Адамс не каза нищо. Холмс забеляза, че свитата в юмрук ръка на учения се плъзва към чекмеджето, и се зачуди дали там няма пистолет. Новата сокоизстисквачка — заредена — лежеше в предното джобче на туиденото му сако.
— Казали сте на полицията и вестникарите, че сте оставили съпругата си сама в неделя сутринта, защото е трябвало да посетите зъболекаря си — каза Холмс. — Това не е било истина.
Дребното тяло на Адамс се заклати напред-назад, сякаш реагираше на душевната му борба. Най-накрая той каза:
— Не, не беше истина.
— Защо излязохте онази сутрин, господин Адамс?
— Двамата с Клоувър се скарахме. Жестоко. — И сякаш осъзнавайки законовия смисъл на тази дума, той бързо добави: — За Клоувър и мен беше „жестоко“, макар едва да повишихме гласове. Ние сме от хората, които не си крещят. Никога.
— Но сте спорили.
— Да.
— За какво? — попита Холмс.
— Клоувър беше силно разстроена — можеше да се каже отчаяна — и онази сутрин непрекъснато плачеше, почти бе изпаднала в истерия, защото всяка неделя в този час тя винаги пишеше на баща си. Който вече беше мъртъв.
— Карали сте се заради емоциите ѝ или заради писането на писмото? — попита Холмс.
— Аз настоявах, че трябва да си изгради нова неделна рутина — рече Адамс. — Да напише писмо на сестра си Елън. След всичките тези месеци да превърне неделите в ден за нещо по-различно от меланхолия и скръб.