Холмс прибра снимката.
— Това е реклама в театрална брошура на някоя си Ирен Адлер — родена в Америка, но обучена в Европа.
— Обучена в какво? — попита Адамс.
— Опера, театрално изкуство и изнудване — отвърна Холмс. — Най-вече в последното умение.
— Не го вярвам.
— Помните ли братовчед ѝ, някой си Клифтън Ричардс?
— Разбира се — рече Адамс. — Той работеше във фотографския отдел на Държавния департамент. — Мъжът млъкна и погледът му отново се замъгли. — Точно той донесе на Клоувър новия проявителен разтвор, който съдържаше цианкалий.
— Истинското му име е Лукан — заяви Холмс. — Може би Лукан Адлер. Вероятно е син на Ирен Адлер.
Адамс отново поклати глава.
— Вие не сте виждали и не сте разговаряли с Лукан — с този братовчед Клифтън — в деня, когато сте засекли Ребека Лорн да излиза от къщата ви… в деня, когато Клоувър умря?
— Не.
— Значи той може да е бил в къщата и да е слязъл по задното стълбище, когато вие сте изтичали нагоре по главното, и сигурно се е измъкнал през задния вход — рече Холмс.
— Странно и възмутително предположение — заяви Хенри Адамс. — Не разполагаме с никакви доказателства, че братовчед ѝ Клифтън е бил с нея в дома ми в онзи ужасен ден.
— Да — отвърна Холмс, — но знаем със сигурност, че „Клифтън Ричардс“ е убиецът Адлер. И без да разпитаме Ирен Адлер — вашата тъй наречена Ребека Лорн — просто няма как да разберем истината за онзи ден. А в броя на лондонския „Таймс“ от месец март осемдесет и шеста има некролог на Ирен Адлер.
Адамс отново поклати глава, като този път направи отрицателен жест, сякаш искаше да отблъсне думите на Холмс или тяхното значение.
— Не, не… тази Ирен Адлер не може да е същата жена, която аз опознах толкова добре през годината преди смъртта на Клоувър. През годините съм пращал писма до госпожица Лорн, на името на госпожа Бракстън от Бостън. И тя винаги ми е отговаряла.
— Наскоро? — попита Холмс и наостри уши като ловджийска хрътка.
— Последното ѝ писмо до мен е от миналата есен, мисля — рече Адамс. — Сам разбирате, че вашата покойна актриса не може да е госпожа Ребека Лорн Бракстън от Бостън.
— И почеркът ѝ винаги е бил един и същ? — попита Холмс.
— Да, разбира се — отвърна Адамс. — Но аз ще ви покажа писмата. Сам ще прецените. Госпожа Бракстън никога не ми е изпращала написани на машина послания като онези проклети ежегодни картички, които вие толкова несръчно и агресивно разследвате.
— Кога се е омъжила госпожица Лорн?
— Две години след смъртта на съпругата ми — рече Адамс. — Госпожица Лорн се премести в Бостън през януари хиляда осемстотин осемдесет и шеста, само месец след… след. Изпрати ми съобщение за брака си през август осемдесет и осма. Знам само, че съпругът ѝ е по-възрастен от нея и че си изкарва хляба чрез морска търговия с Индия.
— Мога ли да видя тези писма? Нейните до вас, имам предвид. Не вашите до нея.
Холмс очакваше да чуе отказ, дори груби думи, но Адамс сигурно беше очаквал подобна молба; той извади от голямото чекмедже на бюрото си малко снопче пликове, завързани с розова панделка.
— Прочетете ги, господин Холмс. Можете дори да ги вземете с вас, стига да обещаете да ги върнете. Няма да намерите нищо в писмата на Ребека Лорн Бракстън до мен — нито в късичките ми послания до нея, ако дамата ви позволи някой ден да ги прочетете — освен обикновен разговор между застаряващ вдовец и приятелката на съпругата му, приятелка, която също като съпруга, все още е в траур след тези седем години. — Тонът на Адамс беше равен, почти делови.
Холмс прие мълчаливо снопчето писма.
— Още нещо… още една мистерия, ако искате я наречете, господин Холмс — рече Адамс.
Холмс остави писмата в скута си и зачака.
— Всяка година на шести декември — каза Адамс. — Годишнината от смъртта на Клоувър. Откривах, или Хей и останалите ми приятели са откривали, докато аз съм пътувал из Южния Пасифик, малък букет от бели виолетки, любимите цветя на Клоувър, поставени на гроба на съпругата ми в гробището Рок Крийк. Сигурен съм, че Ребека Лорн ги е поставяла на всеки шести декември.
— Откъде сте толкова сигурен? — попита Холмс. — Тя ли си призна?
— Не, никога не съм го споменавал в кореспонденцията ни — отвърна Адамс. — Просто го знам. Все още не съм ѝ писал, за да ѝ благодаря, но някой ден ще го направя.
— Но вие казахте, че госпожица Лорн… вече госпожа Бракстън… е живяла в Бостън през тези седем години.
— Да.
— Господин Адамс… наистина ли вярвате, че на всеки шести декември Ребека Лорн Бракстън изминава всичкия този път до Вашингтон и, без да ви се обади, оставя този букет от бели виолетки на гроба на съпругата ви?