Тогава защо, чудеше се той на седми април, петък, в онази първа седмица в дома на семейство Хей, беше налегнат от апатия и меланхолия, както през март, когато беше решил да отиде в Париж, за да се удави в Сена?
Лежейки в леглото си онази нощ, разпръснал върху одеялото цялото литературно съдържание на куфара си, Джеймс прелистваше тетрадките си. Пазарът за къси разкази като че ли беше пресъхнал, а издателите както в Англия, така и в Америка бяха започнали да се отказват от издаването на поредици, които — в духа на Дикенс — го бяха ангажирали с писане в продължение на години. Последните му два романа, „Отражателят“ и „Трагичната муза“, вторият публикуван три години по-рано, през 1890, не се бяха продавали добре. Както и сборникът с разкази „Писма от Асперн“.
По-късно през годината трябваше да бъдат издадени три нови книги: есето му върху изкуството „Картина и текст“ през юни; „Есета в Лондон“, сборник, в който отдаваше почит на многото приятели, починали напоследък, трябваше да се появи по-късно през лятото; и накрая сборникът му с разкази „Личният живот и други истории“.
Но нито една от тези книги не беше голям роман. А сборниците му от есета и разкази никога не му носеха много пари или признание.
Беше ясно, че литературният свят бе забравил за Хенри Джеймс. Или, размишляваше писателят, самият той някак се беше отдалечил от него. Затова предишната година се бе появило намерението, което предшестваше решението му да се самоубие, да започне нова и финансово (а донякъде и социално) обезпечена кариера, пишейки за театъра.
Първата му пиеса, „Американецът“, която представляваше доста свободна адаптация на романа му със същото име (толкова свободна, че първоначално Джеймс беше озаглавил пиесата „Калифорниецът“), беше поставяна седемдесет пъти на сцена в Лондон и още няколко седмици в провинцията, преди и след лондонската премиера. На Джеймс му бе харесало да чете пиесата в четири действия на актьорите, както би направил един френски автор-режисьор, да ги наблюдава как репетират, да им носи пиле, супи и друга лека храна по време на продължителните репетиции. Да ги окуражава. Да се шегува с тях. Да взима участие. Да бъде приет. Да се смее с останалите и да ги кара да се смеят с духовитите си забележки — те по-късно влизаха в пиесата, която постепенно се развиваше и променяше.
Колко различно беше това от десетилетията, прекарани в дисциплинирана изолация, докато пишеше десетките разкази и романи. И за какво беше целият този труд? Бе спечелил достатъчно пари, за да си наеме прекрасния апартамент в „Де Вер Гардънс“, който беше негов дом от 1886 година. Но дори там се чувстваше неспокоен. През последните години умишлено се бе отказал от почти всички социални сбирки вечер и в края на седмицата, които обичаше толкова много, за да има повече време за писане. Посвещаването на работата беше неговата нова мантра и за да го осъществи, му се наложи да спре да приема покани за вечеря пет дни седмично, да отказва на богатите буржоа, които непрестанно го канеха в провинциалните си къщи и ирландски имения, за да ги развлича с духовити забележки и клюки.
Но макар да обичаше да работи в самота, работата му вече не се отплащаше с достатъчно средства, долари или паундове, нито със слава.
О, не че той някога бе копнял за слава! Не! Изкуството винаги беше на първо място. Винаги. Но Джеймс винаги си бе представял, че преди да навърши петдесет, работата би трябвало да му осигури финансовата свобода да… Да прави какво? Може би да си купи английска вила край морето. Малка къща, разбира се, спретната виличка в допълнение към апартамента в „Де Вер Гардънс“. Уютна къщичка, в която да кани литературните си приятели и брат си Уилям със семейството му, когато идват в Англия. Място, където би могъл да кани по-младите си приятели-мъже — Пол Бурже, да речем, или Едмънд Гос. В уединение.
И накрая, след всичката му работа, театралната трупа беше пренаписала изцяло Джеймсовата „меланхолична“ — по думите им — пиеса и бе превърнала „Американецът“ в недотам успешна комедия.