И какви бяха тия самомнителни приказки за строежа на „малък литературен паметник“, тухла по тухла? Флобер беше попарил тази самонадеяност доста изразително с коментара си: „Книги се правят не като децата, а като пирамидите, и са също толкова безполезни. Те си остават в пустинята. Чакали пикаят в подножието им и буржоазията се катери по тях“.
Хенри Джеймс скоро щеше да навърши петдесет, и макар да бе засаждал литературния си овес със страст и непоколебима дисциплина, в този безрадостен момент той силно се съмняваше, че някое от литературните му деца ще го надживее. Или в най-добрия случай — с повече от няколко години.
Провалили се бяха дори опитите да накара себеподобните си — или поне по-младите си, интересуващи се от литература приятели — да го наричат „учителю“ — Maître. А когато отстъпваха пред настояванията му, те го обръщаха на шега. Не, не съществуваше никакъв „литературен монумент“, никакъв паметник, издигнат „тухла по тухла“ с търпеливо умение. А що се отнася до временните „паметници“, в чието изграждане бе вложил толкова много усилия, критиците-чакали наистина ги бяха препикали, отегчените буржоа — особено в Америка — се бяха изкатерили върху тухлите му и бяха надраскали инициалите си с нокти и ножове върху толкова грижливо издяланите плочи.
Предишната година беше написал един разказ, който харесваше ужасно много, озаглавен „Колелото на времето“. Главният герой в него, поредното отражение на личността му, видяно през потъмнено стъкло, размишлява много за отминалата младост, докато очаква четирийсет и деветия си рожден ден. За младостта…
Той скърбеше за нея, тя му липсваше, опитваше се да си я върне; но промените в Лондон го караха да чувства, че си е отишла завинаги. Може би съществуваше някаква компенсация в това да си на петдесет, някакво завъртане на замъгления телескоп, някакъв изглед от върха на хълма; това беше просто едно кръгло, противно, глупаво число, което вероятно би накарало човек да се възгордее, да си мисли, че вдъхва уважение. А междувременно, така или иначе, да мрази да е на четирийсет и девет.
Но сега, когато кръглото, омразно число петдесет беше надвиснало над главата му като товарен влак в нощта — също толкова непроницаемо, също толкова ужасяващо, също толкова неизбежно — той бе готов да даде всичко, за да си остане на четирийсет и девет завинаги, а ако това не беше възможно, то поне за още няколко години.
За свой ужас, Джеймс осъзна, че е на път да се разплаче. Може би онова младо розово американско прасе Теди Рузвелт все пак беше право; може би той наистина бе твърде мекушав в мислите и творбите си.
Джеймс умираше от желание да напише писмо на някого. Но не можеше, не биваше… това пътуване до Америка трябваше да остане тайна от приятелите и епистоларните му събеседници.
Глупости. Той беше човек на словото в по-широк смисъл от обичайния литературен. Всеки ден Хенри Джеймс пишеше писмо на някого, обикновено няколко писма до няколко души. Всъщност писането и получаването на писма беше начин да поддържа контакт с живота.
В момента изпитваше непреодолима нужда да напише на Констанс Фенимор Улсън писмо за онова, което му се бе случило през последните седмици. Знаеше, че през март Фенимор бе навършила трийсет и три — беше ѝ изпратил остроумно писмо, с което ѝ честитеше рождения ден — така че тя сигурно щеше да разбере притесненията му от навършването на петдесетте. Доколкото си спомняше, те никога не бяха обсъждали темата с остаряването. Отношенията с Фенимор — американска писателка, която също като Джеймс от десетилетия беше избрала самозаточението в Европа — бяха най-близкото до романтична връзка с жена, която Джеймс си бе позволявал някога.
Той, разбира се, нямаше никакви романтични чувства към Фенимор, никакви плътски или сексуални отношения с нея — голото женско тяло го привличаше само в изключително малко на брой класически картини и скулптури. Всъщност голата мъжка фигура го докосваше по някакъв дълбок, силен, макар и неопределен начин — още от деня, в който Джеймс влезе в стаята, където Нюпортската художествена група на брат му Уилям рисуваше от натура, и видя братовчед им Гас да им позира гол. Но в един момент, по време на няколкото седмици, докато двамата с нея бяха отседнали в наетата от Фенимор вила над Венеция — тя в стаите си на горния етаж, Джеймс удобно разположен в апартамента на долния етаж — той беше придобил някаква представа какво е да живееш с жена.