Холмс се обърна и го погледна. По бледите му гърди имаше още белези. Джеймс успя да забележи, че въпреки изключителната мършавост на високия мъж — хълбоците му бяха хлътнали така, както на някои състезатели по бягане или спортисти — господин Шерлок Холмс, чиято кожа беше почти толкова бяла, колкото и на Гас Баркър, братовчеда на Джеймс, представляваше маса от изопнати мускули, които като че ли само чакаха да бъдат раздвижени и използвани при някакви спешни обстоятелства.
— Извинете ме — повтори отново Джеймс и излезе заднишком през вратата. Онази нощ остана в салона на Първа класа, пушейки и разглеждайки всякакви списания, докато не реши, че Холмс отдавна ще си е легнал и заспал, преди самият той да се върне в каютата.
„Париж“ пристигна в пристанището на Ню Йорк в късния следобед, когато силуетът на най-старата част на града беше озарен от залязващото слънце. Повечето от трансатлантическите лайнери, с които Джеймс бе пътувал от Европа през годините, ако плаваха до Ню Йорк, пристигаха рано сутринта. Той осъзна, че това късно пристигане беше не само по-приятно от естетическа гледна точка — макар че Джеймс вече не понасяше естетиката на Ню Йорк — но и като че ли по-подходящо за тайната им мисия.
Холмс се беше появил непоканен до релинга, където Джеймс се бе облегнал и наблюдаваше суетящите се влекачи и суматохата на пристанищния трафик, слушаше подвикванията, камбаните и сирените на едно от най-оживените пристанища в света.
— Интересен град, нали? — попита Холмс.
— Да — бе единственият отговор на Джеймс. Когато десет години по-рано, през 1883, беше напуснал Ню Йорк, той се бе заклел никога повече да не се връща тук. След пристигането си в Кенсингтън беше описал в есета своите американски и нюйоркски впечатления. Джеймс отбелязваше, че самият град — където бяха преминали годините на щастливото му детство в дома им близо до Вашингтон Скуеър Парк — се беше променил неузнаваемо. Между четирийсетте и осемдесетте години на века, казваше той, Ню Йорк се бе превърнал в град на имигранти и странници. Благовъзпитаността и стабилността на годините, прекарани в полупровинциалния, но с приятен градски дух Вашингтон Скуеър, бяха заменени от тълпи странно миришещи и изглеждащи чужденци.
В един момент Джеймс дори беше сравнил евреите в гетата им в Долен Ийст Сайд с плъхове и други вредители — които пъплят в краката на обърканите и числено превъзхождани техни англосаксонски предшественици — но същевременно се възхищаваше на това, че тези… имигранти… издаваха повече ежедневници на иврит, отколкото излизаха на английски; че бяха построили верига от еврейски театри, които вечер развличаха — макар и по варварски и дебелашки начин — повече хора, отколкото театрите на Бродуей; че евреите — и италианците, и останалите нисши слоеве от имигранти, включително повечето ирландци — впити като пиявици в гордата Американска мечта, споделяна от толкова много местни жители, си бяха устроили ниша в новия Ню Йорк, от която, беше сигурен Хенри Джеймс, никога нямаше да бъдат изместени.
Това го караше да се чувства като чужденец в собствената си страна, в своя собствен град, и не спираше да се връща към тази тема в есетата си.
Не спомена нищо за това сега, докато двамата с Холмс мълчаливо наблюдаваха последните приготовления за приближаването на стария лайнер към мястото му до кея край оживените докове.
— Сигурно искате да научите откъде знаех в онази нощ край Сена, че носите със себе си прахта на сестра си Алис — рече съвсем тихо Холмс. Пътниците вече се бутаха и си проправяха път с юмруци, опитвайки се да се облегнат на дългия парапет, но двамата мъже като че ли се намираха в мехур от усамотение.
— Нищо подобно не искам да науча — отвърна Джеймс също толкова тихо, но много по-напрегнато. — Вашите безумни и неточни предположения не ме интересуват, господин Холмс.
— Прекарах в онази тъмнина много повече време от вас — продължи Холмс, оглеждайки заобикалящите ги кораби, противопожарните катери, гребните лодки и хаотичното оживление, — и очите ми бяха привикнали много повече от вашите с тъмното. Видях как няколко пъти извадихте малката кутийка от слонова кост… държахте я по начин, който може почти да бъде определен като набожен — прибирахте я в джоба си, а после я вадехте отново. Знаех, че е кутийка за емфие от слонова кост — само тя може да сияе така при недостатъчна светлина — и освен това веднага разбрах, че не смъркате емфие.
— Навиците ми изобщо не са ви познати, сър. — Гласът на Джеймс едва ли можеше да прозвучи по-студено или да изрази по по-презрителен начин нежеланието си да участва в този разговор. Но тъй като зад тях се беше събрала голяма тълпа, той не можеше просто да се обърне и да си тръгне. Вместо това извърна главата си настрани.