— Наричат се Летящите Вернети — продължи Клара, очевидно без да забелязва внезапната бледност на Джеймс. — Баща и син, смята Лизи Камерън. Тази седмица те чистят комините само на някои от най-хубавите къщи, на най-изисканите семейства, и Лизи цяла седмица умира от нетърпение да стигнат и до нейната.
— Изключително — повтори Джеймс, без да поглежда отново към спектакъла, макар тълпата наоколо да ахкаше и стенеше при всяко поредно невъзможно изпълнение.
— Лизи каза, че са изключително талантливи — продължи Клара, като говореше на Джеймс, но гледаше нагоре. — Затворили са всички стаи, преди да започнат чистенето на комините — а бог знае, че някои от тези стари къщи се нуждаят от сериозно чистене — и тя ми каза, че са покрили с вестници абсолютно всичко в затворените стаи, преди да започнат да стържат в комините.
— Изключително — каза Джеймс. Насочи погледа си към Белия дом, който се издигаше от другата страна на улицата. — Мисля да се поразходя малко — продължи той. — Ще се видим по-късно следобед или довечера, Клара.
Тя не отговори. Дланите ѝ бяха притиснати една към друга като в молитва, устата ѝ беше отворена, тя бе напълно погълната от поредната смъртоносна абсурдност, извършваща се високо горе, на покрива на Лизи Камерън.
След това, дори много години по-късно, Хенри Джеймс така и не успя да си обясни защо избра да направи точно онова, което направи в следващите часове. „Ако — неизменно добавяше той към мисления си въпрос, — наистина аз бях онзи, който избра да направи онези неща.“ Поведението му, чувстваше Джеймс, подхождаше повече на някой недобре изграден герой от сензационен роман на Уилки Колинс или Х. Райдър Хагард.
За щастие, на излизане от къщата бе успял да вземе със себе си копринения си цилиндър и бастуна, въпреки подвикванията и настояванията на Клара, затова сега не се налагаше да се връща в дома на семейство Хей. Джеймс зави на изток по Пенсилвания Авеню и закрачи бързо, без да обръща глава, когато тълпата в Лафайет Скуеър Парк ахваше или охваше.
Летящите Вернети бяха пример точно за типа идиотско американско шоуменство и глупости от сорта на хляб-и-зрелшца, които бяха задържали Джеймс в Англия и Европа през всичките тези години. Коминочистач, който рискува живота на сина си, ако наистина момчето му беше син, а не някой сирак, прибран от приют и обучен да извършва идиотски акробатски изпълнения на височина от шейсет фута, за да спечели одобрението на такива като семействата Камерън, Лодж и Хей, и намусения Хенри Адамс. Джеймс нямаше да се изненада, ако президентът Гроувър Кливланд и съпругата му бяха излезли на моравата пред Белия дом и ахкаха също толкова силно, колкото елитът на обществото, събран в Лафайет Парк.
Америка беше нация, която отказваше да порасне. Тя бе вечното дете, огромно, розово, пълничко бебе, вече притежаващо някои ужасни оръжия, които дори не знаеше как да държи добре, камо ли да ги използва както трябва.
Джеймс махна с ръка на една двуколка и каза на кочияша да го откара до най-близката параходна компания.
Щом стигнаха до доста луксозната кантора на параходната компания, Джеймс нареди на кочияша да го изчака, влезе вътре и плати за билет от Ню Йорк до Лондон на борда на новия параход „Веселие“ на Норт Джърмън Лойд Лайн, който щеше да отплава от Ню Йорк в 7:30 вечерта следващия вторник, 11 април. Смяташе да посрещне рождения си ден в морето.
Джеймс знаеше, че германският кораб не можеше да постигне рекордните скорости на, да речем, „Сити ъф Ню Йорк“ (5 дни, 23 часа и 14 минути) или „Сити ъф Перис“ (5 дни, 23 часа и 50 минути), но за сметка на това „Веселие“ беше изумително комфортен. Освен това Джеймс беше наясно, че американските и британските параходни компании измерваха маршрута си между фара Санди Хук и Рочис Пойнт, на входа на Куинстън Харбър; Норт Джърмън Лойд Лайн и Хамбург-Америкън — между фара Санди Хук и Нийдълс, край Саутхемптън.
Озовеше ли се в открито море, той нямаше закъде да бърза и разчиташе, че повечето пътници ще говорят немски, така че нямаше непрекъснато да го въвличат в разговори (макар че той говореше немски свободно).
Изпълнен със задоволство, че след три дни заминава за Англия, Джеймс отиде при очакващата го двуколка и съобщи на кочияша следващата си дестинация.
На гарата Джеймс направи резервация (и плати) за билет първа класа до Ню Йорк; влакът тръгваше от Вашингтон на следващия ден — неделя — следобед. Освен това си купи билет от Ню Йорк до Бостън за понеделник сутринта, с връщане в Ню Йорк рано във вторник сутринта, като така му оставаше достатъчно време преди вечерното отплаване на „Веселие“.