След това накара кочияша да го откара до най-близката телеграфна кантора, откъдето резервира стая за неделя вечер в луксозния нюйоркски хотел, където бе отсядал по-рано при идванията си в Ню Йорк, след което направи втора резервация за една нощ в познат му хотел в Бостън. Реши, че там няма да търси стари приятели, а Уилям и цялото му семейство все още бяха в Европа. С малко повече самодисциплина, помисли си Джеймс, докато отива към гробището, за да остави прахта на Алис на гроба ѝ, може да пропусне преминаването покрай старата къща в Кеймбридж, където бе живяло цялото им семейство, с леля Кейт и всички останали. Освен това не искаше да вижда и огромния дом на брат си Уилям на Ървинг Стрийт 95 в Кеймбридж. Трябваше специално да планира маршрута си до гробището и обратно.
Мислейки за по-големия си брат, Джеймс написа телеграма, която трябваше да бъде изпратена едновременно до Флоренция и Люцерн — според разписанието, което бе изпратил на Джеймс няколко седмици по-рано, Уилям би трябвало някъде в този период да премести семейството си от Италия в Швейцария — но Джеймс знаеше, че в това отношение брат му бе същият като баща им: изобщо не уважаваше разписанията.
Сигурно съдържанието на телеграмата бе причина телеграфистът да изгледа с любопитство Джеймс, но дори това бе достатъчно, за да накара писателя да се усмихне:
УИЛЯМ — В МОМЕНТА СЪМ В АМЕРИКА С ЧОВЕК, КОЙТО ИЛИ ВЯРВА, ЧЕ Е ДЕТЕКТИВЪТ ШЕРЛОК ХОЛМС, ИЛИ НАИСТИНА Е ШЕРЛОК ХОЛМС И СЛЕДОВАТЕЛНО ВЯРВА, ЧЕ Е ЛИТЕРАТУРЕН ГЕРОЙ ТЧК НЯКАКЪВ СЪВЕТ? СЪОБЩЕНИЯТА ЩЕ МИ БЪДАТ ПРЕПРАТЕНИ ОТ ДОМА НА ДЖОН ХЕЙ ВЪВ ВАШИНГТОН — ХАРИ
Това вече щеше да обърка отнасящия се винаги с превъзходство към него по-голям брат.
Накрая попита дали може да използва някое от момчетата на Уестърн Юниън, за да отнесе бележка на адрес в града — отвърнаха, че ще му струва само петнайсет цента и ще му осигурят хартия и плик; така че Джеймс написа върху плика адреса на магазина за пури, чрез който Холмс бе казал, че може да получава съобщения, взе белия лист хартия, започна да пише; стигна до „Напускам Вашингтон утре, неделя“ и спря. Не можеше да се сети за нищо подходящо, което да каже. А и случващото се не касаеше Холмс по никакъв начин. Той бързо написа името си (незнайно защо, едва не добави и „младши“, което не бе използвал повече от десетилетие), над адреса на магазина за пури написа: „За г-н Ш. Холмс — Лично“, плати на хората от Уестърн Юниън за това, че ще използва момчето им, и му даде десет цента бакшиш.
След като уреди всичко, Джеймс накара кочияша да го остави на Конститюшън Авеню, на няколко пресечки североизточно от Лафайет Скуеър, за да може, с малко късмет, да стигне обратно до дома на семейство Хей, без да се сблъсква с тълпата, която продължаваше да се възторгва от опасните въздушни премятания на Летящите Вернети. Цялата тази похабена енергия и излагане на опасност от нараняване или дори смърт, само за да бъдат изчистени няколко комина. Абсурд.
Той тръгна на юг и когато стигна до пресечката, внезапно застина на място. За секунда остана като ударен от гръм, първоначално не съвсем уверен, но после абсолютно сигурен.
Професор Джеймс Мориарти — високо бледо чело, рехава коса над ушите, старомодна якичка, черен фрак и тънки бели пръсти — вървеше бързо на югозапад по тротоара от другата страна на съседната улица, в противоположна на Джеймс посока.
„Това не е моя работа — помисли си яростно Джеймс. — Той е просто един застаряващ математик и професор по звездна физика, вече знаеш, че съществува от снимката в научното списание в Библиотеката на Конгреса, и това не е моя работа.“
Джеймс си повтори това три пъти наум, като мантра, но после сви надясно и последва професор Мориарти на дискретно разстояние, като се стараеше да не бърза и да се движи от другата страна на улицата.
12.
Хенри Джеймс никога преди не беше следил някого, но скоро установи, че това е сравнително проста работа. Откри, че трябва просто да се движи на една пресечка или малко повече зад професор Мориарти, и то от другата страна на улицата, от време на време да се забързва, за да не го изпусне от погледа си, когато професорът завиваше наляво или надясно по някоя нова улица, и да отстъпва встрани в сенките на някоя витрина няколкото пъти, когато професорът се спираше. Помагаше му фактът, че Мориарти никога не поглеждаше през рамо, нито пък се спираше, за да погледне наляво или надясно, докато вървеше забързано към крайната си цел. Всеки път, когато до ушите на Джеймс достигаше ритмичното почукване на бастуна на професора по паважа, той знаеше, че се е приближил твърде много, и изоставаше с трийсетина ярда.