Двайсет или трийсет минути след началото на преследването Джеймс осъзна, че вече няма ни най-малка представа къде точно във Вашингтон се намира. Ясно си спомняше, че в един момент тръгна на запад, към следобедното слънце, след което последва забързано крачещия Мориарти наляво — на юг — после на запад и отново на юг, но нямаше представа в кой квартал се намира. Не му помагаха уличните знаци и дори уличните лампи бяха изчезнали още преди няколко пресечки, а когато погледна надолу и установи, че от известно време под краката му дори няма тротоар, това му подейства като шок.
След внушителните къщи и старомодните, очарователни магазини Мориарти го беше отвел в район с порутени тухлени складове и някоя друга занемарена колиба. Дори улицата беше станала по-тясна, а в един момент Джеймс вече следваше Мориарти по мръсни тесни улички, които бяха по-скоро пътеки, отколкото улици. Над покривите бе надвиснала някаква странна, неприятно миришеща зелена мъгла. Нетипична за Вашингтон, знаеше Джеймс, но не можеше да се сравнява с гъстите лондонски мъгли. Зачуди се дали не е последвал Мориарти в онази част от града, която Джон Хей наричаше Фоги Ботъм.
Но, странно — и от полза за анонимността му — по тези кални улички имаше много повече хора и превозни средства, отколкото в по-хубавите части на града. Джеймс осъзна, че повечето хора тук се движеха на групи и почти всичките бяха мъже. Един или два пъти зърна жени в опърпани дрехи, едната очевидно беше пияна и бързаше да се махне от пътя на мъжете и колите, но повечето от пешеходците бяха мъже, облечени в работнически дрехи — едри, заплашителни на вид „контета“, носещи опръскани с кал костюми на широки райета и жилетки с потресаващо ярки цветове.
Мориарти продължаваше да върви, без да се оглежда. Тълпата — сганта всъщност — от груби мъже се разделяше пред него, сякаш професорът бе някакъв нечестив Мойсей, а грубияните бяха просто тъмните вълни на Червено море.
Осъзнавайки, че дрехите му, бастунът и самото му държание „изпъкват“ в тази част на града, Хенри Джеймс се спря на една мръсна пътека, която минаваше за тротоар, и сериозно се замисли дали да не се върне по най-бързия начин в по-приличните части на града.
„Как? Накъде? Ами ако някой ме спре?“
От тези мисли го побиха тръпки, но в този момент забеляза, че трима мъже приближават професор Мориарти. Не се ръкуваха с него — нито му подадоха ръце — но дори от такова разстояние Джеймс успя да разбере, че четиримата мъже се познаваха. Или по-скоро, че тримата едри грубияни — зле облечени, от мръсните филцови шапки до скъпите, но кални обувки със странни, заострени носове — познаваха професор Мориарти. Мъжете бяха едри — с широки рамене, големи ръце, големи кореми — но Мориарти се извисяваше и над тримата. С наподобяващото череп лице, изпъкнало чело и плешиво кубе, покрито само с няколко сресани настрани косъма, професорът приличаше на добре облечен труп, гледащ отвисоко към крадците на трупове.
Те си размениха няколко думи и тръгнаха наляво по улицата. Чувствайки погледите на минаващите покрай него мъже, Джеймс реши да продължи с преследването и бързо се запъти към ъгъла.
Задънена улица. Беше къса, завършваше при масивен склад без прозорци и не се забелязваше никой, освен Мориарти и новите му приятели.
Джеймс отстъпи назад зад ъгъла, секунди преди единият от мъжете да погледне през рамо към празната кална улица.
Когато Джеймс се осмели отново да надникне, двама от мъжете тъкмо отваряха една тежка дървена плъзгаща се врата. През отворената врата се носеха звуци от голяма група — Джеймс не можеше да каже дали са животни, или хора. Когато Мориарти влезе след първите двама вътре, третият отново се обърна назад, но не и преди Джеймс да успее отново да се скрие от погледа му зад ъгъла на оградата. После вратата се затвори. На десетина крачки от нея имаше и врата с нормални размери, но тя бе изработена от масивно дърво и Джеймс нямаше представа дали води към същото място, където беше влязъл Мориарти. А и вероятно беше заключена.
Джеймс стоеше зад ъгъла и се тресеше от страх. Точно това бе думата, осъзна той, тресеше се.
Какво да прави?
Можеше да се измъкне от този неприветлив квартал — не беше сигурен в това, защото не помнеше всички завои и промени в посоката, които го бяха довели в тази част на града — и да намери някое сигурно момче, което да отнесе второ послание до Холмс чрез онзи магазин за пури.