Но Холмс със сигурност нямаше да успее да дойде, преди Мориарти да е завършил делото си, което го беше довело в този склад. А Хенри Джеймс не вярваше, че детективът ще има хладнокръвието да продължи. Освен това Холмс беше излъгал, уверявайки го, че професор Джеймс Мориарти, предполагаемият мозък на престъпния свят, не съществува; че е просто частица от въображението на Шерлок Холмс, създадена изцяло за да оправдае фалшифицираната смърт на детектива и последвалото изчезване от света.
Е, това не беше истина. Джеймс го беше видял на снимката от 1892 година на математиците, присъстващи на Конференцията по висша математика и астрофизика в Лайпциг, а сега го беше зърнал и със собствените си очи.
Но какво да прави?
Можеше да напусне квартала и да потърси полицай. Но какво престъпление беше извършил Мориарти? Единственото, което бе видял Джеймс, бе вървящият по обществената улица — или пътека, както беше в случая — професор, и всичко, което писателят знаеше за този човек, бе, че той е напълно легитимен английски математик и физик. Полицията можеше да прибере него, Джеймс, в затвора за подаване на фалшиво оплакване.
Най-логичният избор за него беше да се обърне и да напусне — бързо — опасното предградие (Джеймс усещаше, че трябва да тръгне на север и изток, за да може поне да се измъкне от района на Фоги Ботъм), да се прибере в удобния дом на семейство Хей и да забрави засега за професор Джеймс Мориарти. Когато случайно някога отново се срещне с Шерлок Холмс, той щеше да му разкаже забавната историйка, че във Вашингтон пътят му се е пресякъл с този на истинския Мориарти.
Да, това бе единственото логично и здравомислещо нещо, което би могъл да направи.
Джеймс си пое дълбоко дъх, влезе в задънената уличка и се запъти към склада с тайната надежда, че плъзгащата се врата няма да се отвори при приближаването му. Ами ако Мориарти и тримата грубияни излязат точно когато той стигне до нея? Човек няма как да се оправдае, че се е изгубил, когато е влязъл нарочно в къса задънена улица.
Плъзгащата се врата не се отвори.
Джеймс пристъпи вдясно от нея и се спря пред масивната дървена врата. Положи ръка върху бравата ѝ с надеждата, че не е заключена. Би трябвало да е. Приличаше повече на врата на кантора, отколкото на вход към голямото, шумно помещение, в което бяха влезли Мориарти и грубияните. След като се убедеше, че е заключена, Джеймс щеше да се обърне и забързано, но с достойнство, щеше да се отдалечи, с ясното съзнание, че е направил всичко по силите си, за да разбере какво е намислил Мориарти.
Вратата беше отключена.
Джеймс я отвори още по-широко, готов да се обърне и да побегне, ако вдигне силен шум или види някого.
Вътре цареше пълна тъмнина. Лъч сивкава светлина нахлуваше през тясната стълба, издигаща се право пред него. Стъпалата ѝ бяха покрити с плътен слой прах, което означаваше, че не се използва често.
Джеймс влезе и изчака очите му да привикнат с мрака.
Тясното стълбище беше застрашително стръмно и се издигаше между две тъмни, плесенясали стени. Горната му част не се виждаше в тъмното — може би дори липсваше, доколкото Джеймс можеше да разбере от мястото си — но щом очите му се адаптираха, той осъзна, че горе на стената беше окачено малко газениче, от което се разнасяше слаба светлина.
Той тръгна напред на пръсти, като се опитваше да не издава никакъв звук, страхувайки се от неизбежното проскърцване на старите стъпала, но скоро осъзна, че по този начин изкачването на стълбата ще му отнеме поне десет минути. Освен това тя бе направена от масивно дърво. Стъпалата не издадоха нито звук. Може би прахта заглушаваше допълнително стъпките му.
Джеймс продължи да върви с нормален ход — почти нормален, осъзна той, тъй като продължаваше да прехвърля по-голямата част от тежестта си върху пръстите на краката — и когато стигна до най-тъмната част на стълбата, разпери ръце и ги опря в стените. Нямаше парапет. Джеймс първо опипваше всяко стъпало с пръстите на краката си, преди да се отпусне с цялата си тежест върху него. Най-накрая се озова в обсега на слабата светлина на газеничето.
Нищо. Просто тясна площадка с потрепваща светлина. Никакви врати или прозорци. Джеймс се обърна наляво и видя, че натам продължава ново, също тъй стръмно стълбище, водещо към друго неясно сияние.
Премина през общо четири такива стръмни стълбища и три прашни, слабо осветени площадки, преди да стигне догоре. Вдясно имаше врата. Горната ѝ половина беше остъклена и стъклото беше матирано. Джеймс погледна към пода; в прахта се виждаха единствено неговите стъпки. Той натисна напуканата порцеланова дръжка.