— А ние кога… — попита някакъв мъж от тълпата с нисък, недоверчив глас.
— Вие кога ще се намесите? — завърши вместо него Мориарти. Скелетът отново се усмихна. Над стисналите носа му пръсти Джеймс видя как мъжете от първите редици страхливо отстъпиха назад.
— Когато паднат главите на ръководителите на тези потиснически правителства — каза Мориарти. — Когато те бъдат отрязани… — поясни той за по-неинтелигентните от публиката му. — Без кметове, началници на полицията и федерални чиновници ще настъпи пълен хаос. И в този хаос вие ще правите онова, в което сте най-добри… ще грабите. Ще плячкосвате. — Той замълча и езикът му се стрелна навън като змийски, облизвайки устните му. — Но не напосоки. И не без предварително планиране. Не, вие ще ограбите най-богатите домове в Ню Йорк и Чикаго, Вашингтон и Бостън, и всички други градове. Най-пълните банки. Най-богатите федерални и щатски златни хранилища. Ще грабите по план, който аз съм начертал и скоро ще споделя с вас… план, който е съвсем лесен и разбираем.
Отделните викове се сляха във всеобщ рев на одобрение и въодушевление.
— Ще бъде като при шибаните наборни бунтове в Ню Йорк, само че тоя път няма да дойде шибаната армия — изкрещя един мъж.
Джеймс си спомни наборните бунтове през 1863 година. Скоро след битката при Гетисбърг. Когато в Ню Йорк въведоха задължителна наборна служба — дотогава тя беше доброволна — уличните банди, съставени предимно от ирландци, се надигнаха в граждански бунтове, които продължиха дни наред. Домовете на някои от най-богатите фамилии в Ню Йорк бяха нападнати, жените бяха изнасилвани, откраднати бяха пари, картини и мебели. Цели квартали изгоряха до основи. Една ирландска банда подпали приют за чернокожи деца, като уби няколко от тях, просто ей така, за забавление.
— Ще бъде като нюйоркските наборни бунтове на хилядна степен — рече Мориарти, надвиквайки шума. — И вие сте прави… този път американската армия няма да бъде изпратена от бойното поле, за да спасява обсадените и малобройни полиции и милиции. Цялата плячка ще бъде… ваша.
Той се обърна и се върна при стола си.
Внезапно, сред въодушевените ревове, един мъж с ловджийска пушка в ръка скочи от мястото си и посочи със свободната си ръка нагоре, право към мястото, където Хенри Джеймс лежеше вкопчен в гредата, опитвайки се да е невидим.
— Плъх! — изкрещя мъжът с налудничави нотки в гласа. — Шибан плъх!
Преди Джеймс дори да успее да си помисли да запълзи назад, мъжът вдигна пушката си, прицели се право в Джеймс и стреля. Петима или шестима от останалите мъже, които също носеха ловджийски пушки, скочиха и също започнаха да стрелят по него.
13.
Хенри Адамс и Джон Хей имаха телефони в домовете си. Хей използваше своя през цялото време, особено във връзка с консултантската работа, която вършеше за Държавния департамент. Адамс не обичаше да използва своя, но често се обаждаше на Джон Хей, който живееше в къщата, долепена до неговата. Всъщност те разговаряха през две стени, и заради статичните шумове в слушалките, пропукванията и преплитащите се линии сигурно щеше да им е по-лесно просто да отворят прозорците и да започнат да си подвикват.
— Опитваш се да се измъкнеш от вечерята, нали, Хенри? — попита Хей, след като в продължение на минута-две слушаше приказките на Адамс. Вече беше събота следобед.
— Ами… като че ли не бях особено добра компания на последната ти сбирка — рече Адамс. — Хората в постоянно лошо настроение не бива да бъдат допускани до празничните сбирки на висшето общество.
— Това правило би важало за деветдесет и три процента от нас — засмя се Хей.
— И съответно ще подобри качеството на общуването — рече Адамс.
— Така е, Хенри, така е. Но ти ела довечера. Просто ще хапнем по ергенски.
— Ами прекрасните дами, включително дъщеря ти Хелън? — попита Адамс.
— Нани Лодж, Хелън, Клара и Едит Рузвелт — която е съвсем за малко в града при съпруга си — ще разливат кафе на голямото благотворително събиране на ДАР в помощ на ветераните от Гражданската война — отвърна Хей.
— Къде ще се проведе тази година?
— В ротондата на Капитолия.
— Ще умрат от студ или от задух.
— Вероятно и двете.
— Лизи Камерън ще бъде ли там?
— Не, тази вечер е на опера.
— С Дон?
Хей се изсмя.
— Кога за последно си виждал Лизи на опера или на някое друго културно събитие, придружавана от съпруга си Дон?