— С кого тогава? — попита Адамс.
— С братовчед си — какмубешеимето. Достопочтения старец, който умори от скука дори железните дилафи у Вандербилтови миналия ноември.
— Спомена Едит Рузвелт, което означава, че Момчето също ще присъства довечера — каза Адамс. — Наистина ли искаш отново да хвърлиш Хари и Теди в една яма?
— Момчето мрази да го наричаме с детското му име „Теди“ — рече Хей.
— Мрази и да му викаме Момчето, но ни обича повече, отколкото го мрази. Наистина ли смяташ отново да сложиш на една маса Хари и Теди?
— Теди ужасно се разкайва за действията и думите си при последното ни събиране — каза Хей.
Този път беше ред на Адамс да се изсмее.
— Никога не съм виждал Теодор Рузвелт да се разкайва за нещо, което е казал, направил, намушкал или застрелял.
— Така е — съгласи се Хей. — Но след като размислил, вероятно под влиянието на Едит, той осъзнал, че думи като „мекушав“ и „страхливец“ не са подходящи за употреба в разговор с един от най-изтънчените писатели на Америка.
— Щеше да е по-забавно преди петдесет години — каза Адамс. — Или дори трийсет. Вече щяхме да сме избрали секундантите, а те вероятно щяха да са избрали терена и да са смазали и заредили пистолетите си.
— На мен Хари ми изглежда повече като човек на острието — отвърна Хей. — А той щеше да получи правото да избира оръжията.
— И щеше да избере остроумието — отбеляза Хенри Адамс. — Най-острото му и точно оръжие.
— Но Теди наистина съжалява и моли за възможност да покаже, че наистина може да се държи прилично — каза Хей. — И иска да бъдеш свидетел на доброто му поведение.
— Бях свидетел последния път, когато го показа — отвърна Адамс. — Мисля, че беше през седемдесет и трета или седемдесет и четвърта.
— Сериозно, Хенри. Довечера ще бъдем само мъже. Ще спорим за политика — учтиво, разбира се — ще се почесваме където ни се иска, ще се оригваме, ще говорим като моряци, ще пием като моряци и ще вдигаме тостове за липсващите представителки на нежния пол, докато накрая Бенсън и другите ми хора не ни отнесат до леглата. Поканил съм доктор Грейнджър, защото… е, знаеш защо.
Адамс знаеше. Доктор Илайъс Грейнджър беше по-възрастен от повечето от тях, малко над шейсетте вече, и беше в дълбок траур от четири години, когато почина съпругата му. В присъствието само на мъже Грейнджър можеше да се отпусне и да се потопи във веселието, което бе негов отличителен белег преди смъртта на жена му. В смесена компания, при присъствието на жени, той вече рядко говореше, сякаш това щеше да нарани чувствата на мъртвата му съпруга. Адамс, който вече от седем години беше вдовец, мислеше, че го разбира. Ако не беше Лизи Камерън и, до по-малка степен, Нани Кабът Лодж, той сигурно вече нямаше да приема покани за вечери — поне не такива, на които присъстват и представителки на нежния пол. Напоследък той не само присъстваше на подобни смесени вечери, но и беше подновил прочутите си „закуски“ — които се провеждаха по-скоро към обедните часове, отколкото сутрин — в присъствието на Лизи, Нани и други местни наслади.
— Звучи ми добре, а и харесвам стария Грейнджър — рече Адамс, — но…
— Преди да продължиш след това „но“ — прекъсна го Джон Хей, — забравих да ти кажа, че и Кларънс Кинг ще бъде тук. С неговото прословуто настроение тип „празнични звънчета“, и доколкото познавам Кларънс — и с истински такива.
— Кинг! — извика Адамс. — Мислех, че е тръгнал към Мексико или Чили, или Патагония, или към някое от онези места, където са неговите предпочитани смугли дами.
— И аз така си мислех, Хенри, но се е върнал в града… за кратко, както разбирам… и с удоволствие ще вечеря с нас.
— Кой още ще идва довечера? — попита Адамс.
— Теди и Джеймс, разбира се, Кинг, Ръдиард Киплинг ще се откъсне за малко от любимия си клуб „Космос“…
— Бих дошъл само за да чуя някой от разказите на Киплинг — рече Адамс, — но всеки път, когато присъства Теди и разказва някоя от своите истории, Ръдиард подвива крака като някое младо девойче и слуша очарован цяла нощ.
— Един велик разказвач разпознава друг велик разказвач — каза Хей. — Камерън не може да дойде, но Кабът Лодж ще присъства отново…
— Докато жена му разлива кафе и реже кексове под Големия купол — каза Адамс.
— Точно така. А що се отнася до Хари… казах ли ти, че той отново отседна у нас? Поне докато е във Вашингтон, мисля.
— Не — отвърна Адамс тихо. — Не си ми го споменавал.
— Ами, така е — рече Хей. — И довечера ще сме с доста неофициално облекло, за разлика от предишната вечеря.