Сигурен беше, че всеки момент ще чуе тежки стъпки по стълбището. Беше затворил капака зад себе си, използвайки забитите от вътрешната страна колчета, поставени точно за тази цел, но беше сигурен, че ако някой се качи по стълбите и запали газеничето, ще види, че външните райбери са завъртени настрани, и ще отвори капака.
Накрая вече не можеше да търпи болката и тъмнината. Надигна се на четири крака и замаян започна да пълзи на заден ход, докато подметките му не се удариха в капака. Отвори го колкото се може по-внимателно и тихо.
Промъкна се през отвора и се озова на тъмната площадка, но краката не го държаха. Наложи се да се изправи, опирайки се с две ръце на стената, и се облегна на нея, дишайки тежко; коленете и гърбът го боляха повече, отколкото нараняванията по ръката му под разкъсаните от сачмите ръкави на палтото и ризата.
През матовото стъкло на вратата, която се намираше от другата страна на абсурдно тясната площадка, не проникваше никаква светлина. Възможно ли бе да е лежал толкова дълго на онази греда, че навън да се е стъмнило? Накани се да засили пламъка на газеничето, но размисли. Ако някой го чакаше на тъмните стълби, светлината щеше да превърне Джеймс в идеалната мишена.
Той намери шапката си и бастуна на същото място, където ги бе оставил на площадката.
Спомняйки си колко стръмно и тясно беше стълбището, той започна да слиза предпазливо в тъмнината, като плъзгаше едната си ръка по стената, а с бастуна в другата опипваше стъпалата.
На всяка площадка с примигващо газениче той очакваше да види някого, който го чака. Но нямаше никого. И въпреки това, когато измина последната поредица от стъпала и застана пред вратата, през която беше влязъл, му трябваха минута или две, за да събере кураж и да я отвори. Ужасна мисъл го накара отново да потърси опора в стената: Ами ако са я заключили? Ако са ме затворили вътре?
Не бяха. Джеймс излезе навън. Задънената уличка беше празна; единственият човек, който се виждаше в сумрака, беше той.
До края на задънената уличка и началото на непавираната улица бяха около шейсетина нормални крачки, но те се сториха като половин миля на изпитващия силни болки писател.
Той зави надясно по безименната улица, опитвайки се да си спомни в каква посока се намират по-цивилизованите части на града. На улицата имаше и други хора — само мъже, доколкото можеше да види — но те се бяха събрали на групички около няколкото осветени кръчми. Джеймс се придържаше близо до тъмните сгради от другата страна на улицата, вървеше там, където би трябвало да има тротоар, ако това бе истинска улица. А и там поне имаше по-малко конски фъшкии.
Докато вървеше, Джеймс размишляваше върху реакциите си, докато беше лежал на онази греда над крадците, обирджиите, изнасилвачите, подпалвачите и професор Джеймс Мориарти. Беше се страхувал със сигурност — особено когато мъжът бе извикал „Плъх!“ и край него бяха полетели сачми — но заедно със страха беше почувствал и още нещо, което бе сравнително ново за Хенри Джеймс — възбуда? Вълнение? Странно, необяснимо удоволствие от всичко това странно и непознато нещо, което се случваше с него?
Зачуди се дали, докато сърцето му биеше лудо и възбудата му бе затихнала в онези напрегнати моменти на гредата, когато си бе помислил, че са го открили, когато се разнесоха изстрелите, дали тогава не беше преживял нещо, което си мислеше, че никога няма да получи възможността да преживее, след като бе избегнал службата в армията по време на Гражданската война. Дали брат му Уилки бе изпитал същата възбуда пред опасността в минутите или часовете преди да получи ужасните си наранявания? Как иначе да си обясни нетърпението на Уилки да се върне в частта си няколко месеца след като бе получил такива непристойни, гнойни и невероятно болезнени рани?
И брат му Боб, който беше казал, че е „харесал“ армейския живот по време на войната. Възможно ли бе преживяното от Джеймс този следобед да беше по някакъв начин свързано с обикновената радост от битката, за която пишеха братята му? Джеймс си спомни за братовчед си Гас — онова красиво бледо червенокосо голо тяло под следобедната светлина в деня, когато Джеймс бе влязъл в класа по рисуване от натура — дали Гас бе изпитал същата възбуда пред опасността и радост от опасността по време на месеците служба, преди да бъде убит от снайперист и тялото му да не бъде открито? Дали Гас беше чул звука от изстрела, който бе отнел младия му живот? Ветераните твърдяха, че това не става — никой не чува фаталния изстрел, защото науката е доказала, че сачмата или куршумът пътуват по-бързо от звука — но Джеймс си спомняше, че беше чул силен гръм от пушка преди гредата, върху която лежеше, да завибрира. Това беше… вълнуващо.