Тялото на крадеца се отметна назад — лицето му беше омазано с кръв — но затворените му очи вече бяха на нивото на очите на Теди Рузвелт. Той сграбчи крадеца за раменете, дръпна го към себе си и заби огромното си, квадратно рузвелтско чело в лицето на водача с такава сила, че звукът, който се чу, наподобяваше удар на брадва в тънко дърво.
Водачът падна по гръб и не помръдна.
Другият крадец не наблюдаваше безучастно. Той бе протегнал ръката си, в която стискаше нож, и я размахваше бавно наляво и надясно, докато заобикаляше Кларънс Кинг, за да го намушка.
Кинг беше преметнал тежкия си бастун през рамо и сега замахна с него като с бейзболна бухалка. Хенри Джеймс никога не бе играл бейзбол като малък, но брат му Уилям беше… и обожаваше играта. А през последните две седмици Джеймс бе принуден да търпи ентусиазма, с който Джон Хей се отнасяше към този спорт, затова когато Кинг направи своя мощен замах, Джеймс предположи, че той прилича повече на батърите от „Бостън Бийнийтърс“ — за които се смяташе, че ще спечелят шампионата тази година — отколкото на някой от подавачите на вечно последните „Вашингтон Сенатърс“.
Клонестият камък на края на бастуна улучи нападащия крадец в лицето. Джеймс видя и чу как едната му скула изхрущява, носът се чупи и двамата със стоящия до него млад крадец трябваше да отскочат назад, за да избегнат гейзера от кръв и зъби, който изригна в тяхна посока. Големият мъж изпусна ножа си и падна на четири крака.
Дребничкият Кларънс Кинг си беше пуснал шкембенце, но годините, прекарани в катерене из планините и копаене в мините, бяха превърнали бедрата и ръцете му в мощни двигатели. Той изрита мъжа в гърба толкова силно, че крадецът се плъзна по лице напред в сгурията, покриваща алеята, влачейки ръце след себе си.
Момчето, което беше левак, отскочи от Джеймс и замахна с ръка, за да забие ножа си в хълбока на Кларънс Кинг.
Точно преди Коледа Хенри Джеймс беше писал на Уилям, че е качил твърде много килограми, че напоследък коремът му върви няколко инча пред него и това не му харесва. Беше казал на Уилям, че е наел треньор по фехтовка за три двучасови тренировки седмично, и че това упражнение — колкото и да му харесваше — не беше свалило и една унция от теглото му.
Сега Джеймс вдигна собствения си бастун и го стовари върху китката на момчето като чук. Прицелът му беше изненадващо точен — той чу как дръжката на бастуна се удари звучно в костта на китката и ножът падна на земята.
Младият крадец извика от болка, но той беше много, много бърз. Падна на едно коляно, за да грабне ножа, преди Джеймс дори да е успял да вдигне повторно бастуна.
Кинг пристъпи напред и затисна с излъскания си, но тежък ботуш острието на ножа. Младият крадец дръпна, но дръжката се откъсна от острието.
— Работнически нож — каза Рузвелт, застанал до падналия водач. — Дават ги с тонове на индианците. Нищо не струват.
Кинг беше прехвърлил бастуна в лявата си ръка и внезапно извади от джоба на палтото си сгъваем нож, който разтвори с едно врътване на китката. Острието беше огромно за сгъваем нож — дълго поне седем инча, прецени Джеймс, и адски наточено.
Кинг опря заострения му връх на милиметър под лявото око на младия крадец и натисна достатъчно силно, за да пусне малко кръв и да накара пишман-разбойника да изпъшка ужасено. Джеймс почти бе готов да повярва, че Кинг ще извади окото на момчето като уличен търговец, който вади топка сладолед в гореща лятна нощ.
— Ето ти един урок, момче — изсъска Кинг. — Ако си решил да се биеш с нож, донеси си истински нож. Иначе ще се сдобиеш с белег.
Кинг дръпна ножа през бузата на младия крадец — плисна кръв.
Момчето изпищя, притисна с две ръце разрязаната буза, през която вече се виждаха венците му, стана и побягна в нощта.
Джеймс само гледаше двамата мъже, които лежаха на земята, докато отекващите стъпки на момчето заглъхнаха в тъмната алея. Подскочи, когато някой леко го докосна по лакътя, но това беше просто Рузвелт.
— Ударът ви беше доста ловък, господин Джеймс.
— Много ловък според мен — рече Кинг, докато почистваше дръжката на бастуна си от калта и сгурията.
— Десният ви ръкав е разпран и окървавен — каза младият Теодор. — Момчето ли направи това?
— Не — отвърна Джеймс, изненадан колко силно прозвуча гласът му. — Аз… паднах, докато слизах от един трамвай. Просто го разкъсах малко на чакъла.
Кинг и Рузвелт се спогледаха, но не казаха нищо. После се отдалечиха от двете фигури, които лежаха на земята, едната, стенеща и плачеща, другата — все още в безсъзнание.