— Ако започна да бръщолевя като идиот по време на вечерята — каза Джеймс, — ще обвиня вас и вашата игла, докторе.
— Ако всички не започнем да бръщолевим като идиоти след третото ястие — отвърна докторът, — ще трябва да обвиним Хей, че не ни е осигурил достатъчно вино и друг алкохол.
Когато останалите гости се събраха, тъкмо преди да се отправят към трапезарията, Хей забеляза, че Джеймс е угрижен. Той внимателно го хвана за лакътя на лявата ръка, изведе го в коридора и рече:
— Какво има, Хари? Мога ли да помогна с нещо?
Джеймс се усети, че хапе устната си.
— Колкото и абсурдно да звучи, Джон — рече тихо той, — разбрах, че просто трябва да се свържа с господин Холмс. Спешно е.
— Шерлок Холмс? — възкликна домакинът му. — Мислех, че е напуснал града.
— Може и да е — каза Джеймс, — но наистина трябва да му предам нещо. Остави ми адреса на един магазин за пури тук, в града, така че ако икономът ти намери някое момче, което да отнесе съобщение…
— Можем да направим нещо по-добро, Хари. Можем да проверим дали в магазина има телефон и направо да им се обадим.
— Защо, за бога, ще му трябва телефон на един магазин за пури? — рече Джеймс, потискайки поредния нетипичен за него порив да се изхили на глас.
Хей сви рамене и го поведе към кабинета си.
— Живеем в странна епоха, Хари.
Джеймс беше забелязал телефона в кабинета на Хей, но никога не беше виждал домакина си да го използва. След няколко минути общуване с някакъв човек, който, както разбра Джеймс, трябваше да е „операторът“ — или може би това бяха няколко души — Хей се ухили, подаде апарата на Джеймс и каза:
— Господин Туил е на телефона. Той е управител на магазина за пури, за който ти е казал Холмс, и е там в момента. — Хей излезе от стаята, оставяйки Джеймс сам вътре.
— Ало, ало, ало? — рече Джеймс, чувствайки се като идиот.
Когато двамата с господин Туил се представиха, Джеймс каза:
— Доколкото ми е известно, някой във вашия магазин получава и предава съобщения на господин Шерлок Холмс. Абсолютно наложително е… спешно е… да се свържа с него веднага. Или да разговарям с него, ако е там в момента.
— Господин Шерлок Холмс, сър? — пропищя гласът на Туил през шумоленето и бръмченето на телефонните линии.
— Да.
— Английски джентълмен, сър?
— Същият!
— Не, той не е идвал в магазина, откакто ми заплати за тази дребна услуга да му препредавам съобщенията. Два или три пъти дневно изпраща по едно момче да ги прибира.
Джеймс въздъхна. Осъзна, че ако не се чувстваше толкова… лек… в момента, сигурно щеше да се задъхва от безпокойство, че не може да предаде на Холмс изключителната новина за онова, което беше видял и чул този следобед.
— Добре — рече той. — Бихте ли записали, ако обичате, едно съобщение, и го предайте колкото се може по-бързо на господин Холмс?
— Веднага щом момчето му се появи, сър.
— Добре. Съобщението гласи… приготвихте ли си лист и писалка?
— Молив, сър.
— Съобщението гласи… — Джеймс замълча за миг, за да го формулира. — Днес проследих професор Мориарти до една негова среща тук, във Вашингтон. Чух… да, да, ще диктувам по-бавно.
— Можете да продължите, сър. Чули сте…
— Чух го да споделя плановете си за първи май с няколко… групи. Наложително е да се свържете веднага с мен. Тръгвам си с влака утре… тоест неделя, девети април… следобед. Спешно трябва да поговорим. Подпис, Джеймс. Ще ми го прочетете ли, ако обичате?
Туил го прочете, Джеймс поправи няколко дребни грешки в записките на човека, след което линията заглъхна, писателят несръчно закачи слуховия апарат върху стойката за говорене и после върна цялото приспособление обратно на рафта му.
Виновен сигурно беше морфинът — ако наистина беше морфин — но вечерното парти беше едно от най-приятните, които си спомняше Хенри Джеймс. Той не спря да се смее. Събитията от деня би трябвало да са надвиснали като тъмни облаци над мислите му, но вместо това спомените за криенето върху високата греда, за Мориарти, за престъпниците и анархистите и уличния сблъсък с крадците (кървав сблъсък, за който не подсказваха нито поведението на Теди Рузвелт или Кларънс Кинг, нито някакви пръски или петна по официалното им облекло) като че ли изпълваха Джеймс с радост и енергия, каквито не бе изпитвал от години. Той беше облякъл нова риза и вечерно сако.
Хей отново седеше начело на масата, следеше разговорите и ги насърчаваше при нужда — каквато почти не се появяваше в тази изцяло мъжка компания. Джеймс бе получил почетното място от дясната страна на домакина им, а вдясно от него седеше старият му познайник Ръдиард Киплинг. На сватбата на Киплинг през 1892 година в Лондон, Джеймс му беше предал булката, госпожица Кери Бейлстиър, и в допълнение към взаимната им симпатия, всеки от двамата мъже беше почитател на литературния талант на другия. На Джеймс умът му не го побираше защо Киплинг — който в творбите си разкриваше толкова много от гордостта и позора на Британия — беше избрал да живее в Америка.