Глава 7
Възнамерявах да ви опиша единствените вечер, нощ и сутрин, които Холмс и Джеймс прекараха в Ню Йорк, но никъде в архивите не успях да открия мястото, където са били отседнали. Разполагам с документи за това, че и двамата са минали през митницата в седем часа вечерта в четвъртък, 23 март 1893 година — Холмс с норвежкия си паспорт на името на Ян Сигерсон, Джеймс със собствения си паспорт — но след това изгубих следите им. Съдейки по разговора, който знам, че са водили във влака за Вашингтон на следващия ден, е възможно онази вечер да не са вечеряли заедно и дори да не са отседнали в един и същ хотел. По всичко личи, че дори не са разговаряли след нежеланото „обяснение“ на Холмс край парапета на парахода „Париж“.
Освен това предположих, че в онзи петък, 24 март, са хванали влака за Вашингтон, окръг Колумбия, от намиращото се наблизо депо Гранд Сентръл, но се оказа, че Холмс — който е отговарял за всичко в организираното им набързо пътуване — им е запазил места в експреса от Бостън до Вашингтон, наричан „Колониъл“ или понякога „Колониъл Експрес“, който се е обслужвал едновременно от Пенсилванската железопътна компания и железопътните компании на Ню Йорк, Ню Хейвън и Хартфорд. Но през 1893 година „Колониъл“ все още не е стигал до Манхатън, нито е имал връзка с депото Гранд Сентръл това щяло да се промени след потъването на „Титаник“ през 1912 година — така че Холмс и Джеймс е трябвало да станат рано и да хванат един от няколкото ранни ферибота до Джърси Сити и там да се качат на „Колониъл“, който щял да ги откара по железопътната линия „Мейн Лайн“ до Филаделфия, Балтимор и най-накрая до Вашингтон. Това е бил най-бързият експрес, който са можели да хванат в онзи петък, но не и най-удобният за някой, който е прекарал нощта в Манхатън.
Успях да намеря потвърждение, че Хенри Джеймс е изпратил на Джон Хей бърза телеграма от Марсилия, в която съобщава единствено, че се връща в Америка по лични причини и го моли да не казва „на никого, освен на Хенри А.“, дава му датата и приблизителния час на пристигането му във Вашингтон и казва на стария си приятел, че двамата с „един норвежки изследовател“, с когото се е сприятелил и който временно пътува с него, ще отседнат в някой вашингтонски хотел. При пристигането си в Ню Йорк Джеймс получава телеграма от Джон Хей, в която пише:
Глупости. Ти и спътникът ти трябва да отседнете при нас по време на посещението си. Двамата с Клара настояваме за това. Ще има достатъчно стаи, храна, вино и разговори за всички. В момента Адамс не е тук, пътува, но ще се зарадва ужасно, че си решил отново да посетиш родната си страна. По щастливо стечение на обстоятелствата, на вечеря в неделя ще ни гостува дипломатическият аташе на Оскар II, крал на Швеция и Норвегия. С нетърпение очакваме да се запознаем с безстрашния ти приятел-изследовател.
Джеймс показа на Холмс телеграмата, докато пътуваха към железопътната гара в Джърси Сити, и не можа да сдържи мрачната си усмивка.
— Това може да се окаже проблем, нали?
— Кое, драги ми спътнико? — попита Холмс, докато чакаха пред ферибота.
— Предрешването на господин Ян Сигерсон включва ли владеенето на норвежки език? — попита многозначително Джеймс. — Може би е най-добре да останете в хотела, да проявявате изключителна предпазливост при посещенията си у Хей и Адамс и в неделя вечерта да се окажете неразположен.
— Глупости — отвърна Холмс и се усмихна. — Отсядането в дома на семейство Хей ще ни даде голямо предимство. Не казахте ли, че къщата им се намира до дома на Хенри Адамс?
— Съседи с обща граница — отбеляза Джеймс. — Точно като Швеция и Норвегия.
— Ето ви на — рече Холмс. — В неделя ще оставим представителя на краля на Швеция и Норвегия Оскар II сам да търси отговори на въпросите си.
Билетите им бяха за първа класа, но във влака не се виждаше нищо, което да наподобява частно купе. За щастие, в тази петъчна утрин във вагона нямаше много пътници и докато седяха от двете страни на пътечката, Холмс и Джеймс можеха да доближат глави и да разговарят насаме винаги, когато пожелаеха. Освен това Джеймс забеляза, че макар отвратителният навик на американските мъже непрекъснато да плюят да не беше изчезнал, като че ли навсякъде се забелязваха по-малко плювалници, отколкото по време на предишното му посещение в началото на осемдесетте, и червената пътека между седалките в първа класа не беше толкова просмукана с втечнен никотин, колкото много килими и черги десетина години по-рано. През 1883 Джеймс беше решил, че повсеместното плюене е достатъчно никога повече да не живее в Америка — и вероятно никога повече да не я посети.