— И колко на брой са тези Колумбови гвардейци? — попита вицепрезидентът.
— Около две хиляди, господин вицепрезидент — отвърна Холмс.
— Две хиляди! — изригна суперинтендант Мур. — Това е цяла армия!
— Мисля, че точно такова е било намерението на Даниъл Бърнам — рече Холмс. — Така нареченият Бял град ще бъде електрифициран много повече, отколкото в момента са Чикаго, Ню Йорк, Вашингтон или който и да е друг голям американски град. Приятните улични лампи и сияещи електрически „фенери“, блестящите магазинни витрини и прожектори, и светлината, струяща от огромните прозорци, и лампите по алеите, които ще осветяват шестстотинте акра на Панаира — в комбинация с най-високия брой обучени полицейски офицери, униформени и в цивилно облекло, на глава на населението — ще превърнат Белия град в най-безопасната градска среда в света.
— Стига да е достатъчно безопасна за президента Кливланд през няколкото часа, които ще прекара там — каза вицепрезидентът Стивънсън.
— С какви оръжия разполагат гвардейците? — попита Мур.
Холмс се усмихна.
— Повечето от тях носят свирка и къс меч в ножница.
Хенри Адамс влезе в кабинета си, облечен с домашен халат и чехли. Погледна намръщено детектива, който остана седнал в креслото.
— Виждам, че се чувствате като у дома си, господин Холмс.
Холмс се усмихна и кимна.
— И сигурно сте прекарали времето си в ровене из чекмеджетата и шкафовете ми.
— Само колкото да си сипя нещо, докато ви чакам, господин Адамс. Отлично уиски.
— Не смятах да се виждам отново с вас — рече Адамс.
Холмс кимна.
Адамс заобиколи бюрото си и се поколеба, сякаш се чудеше дали да остане прав, показвайки на Холмс, че е нежелан, или да седне. Накрая седна.
— Мисля, че предишния път бях пределно ясен, господин Холмс — каза той, — че това е последната ни среща. Че няма какво повече да обсъждаме нито на обществени места, нито насаме.
Холмс извади от джоба си една от малките картички с надпис „Тя беше убита“ и я постави върху зелената преса за попиване, която лежеше върху бюрото.
— Това няма нищо общо с мен — каза Адамс. Той разкъса картичката на парчета и ги хвърли в кошчето за отпадъци.
— Нед Хупър ме нае да открия кой изпраща всяка година тези картички на вас и останалите живи от „Петте купи“, и тъй като той вече също е мъртъв, вие сте най-близкият му роднина, чрез покойната ви съпруга, на когото мога да докладвам за резултатите от разследването ми — рече Холмс.
— Както сам признахте — каза Адамс, — вие сте срещнали покойния брат на съпругата ми само веднъж, преди две години, и то за по-малко от час. Това едва ли ви дава правото да наричате Едуард „Нед“ като приятелите и роднините му. Когато се налага да говорите за него, можете да използвате името „господин Фаулър“.
Холмс кимна.
— Господин Фаулър ми плати, за да използвам уменията си и да открия кой изпраща тези картички — както и, по собствените му думи, „да разбера дали Клоувър наистина е умряла от собствената си ръка, или по някакъв по-злокобен начин“ — затова в отсъствието на господин Фаулър ще докладвам на вас.
Адам се беше обърнал с лице към прозореца, но сега погледна към Холмс.
— Знаете кой ни е изпращал тези картички през последните седем години?
— Да.
Някакво овъглено дърво се разпадна в малката камина. Дори в затоплящите се пролетни дни Адамс продължаваше да поддържа огън в кабинета си. Холмс се зачуди дали овдовелият историк не чувства някакъв постоянен хлад.
След известно време, прекарано в мълчание, Адамс попита с рязък тон:
— И възнамерявате ли да ми кажете кой е?
— Не — отвърна Холмс.
Лицето на Хенри Адамс придоби ален цвят, макар устните му да пребледняха.
— Казахте, че тъй като клиентът ви, Нед, се е самоубил през декември, дългът ви повелява да докладвате на мен. Сега ми казвате, че няма да разкриете самоличността на човека, който през последните шест години ни преследва и тормози? Каква безочливост! Ако бях с няколко години по-млад, господин Холмс…
Холмс кимна, сякаш можеше да си представи как ученият Хенри Адамс пребива детектива.
— Достигнах до извода кой може да е човекът, който е написал и изпращал тези картички — рече той, — но настоявам лично да разговарям с този човек, и то насаме. Подобен разговор е невъзможен в момента, но ще го проведа в първата седмица от месец май.
— С две думи — сопна му се Адамс, — вие налучквате!
— Никога не налучквам — отвърна Шерлок Холмс. Той беше опрял събраните си пръсти в брадичката си и погледът му се беше зареял някъде надалеч. Върху лицето му, което твърде често изглеждаше безстрастно, освен в случаите, когато изразяваше въодушевление или усилена мисловна дейност, сега се беше настанило сурово изражение. Тази суровост не се отнасяше до Хенри Адамс, но въпреки това историкът се чувстваше неспокоен.