— Това е просто малко парченце от един сложен пъзел — отвърна тихо Холмс. — И нещо, с което да започна. Как изглеждаше Клоувър Адамс?
Джеймс се поколеба. Най-накрая каза:
— Да речем, че Хенри Адамс не се ожени за госпожица Мериън Хупър през юни хиляда осемстотин седемдесет и трета само заради красотата ѝ. Тя беше… обикновена на вид, макар че, както самият Хенри ми писа преди много години, не бива „да бъде определяна като обикновена“. Беше дребничка на ръст. Но Хенри Адамс, както може би сам ще се убедите, също е доста дребен по съвременните стандарти. Но макар и не твърде образована, Клоувър имаше жив и интелигентен ум. — Той отново се поколеба. — И, трябва да призная, доста бърз и хаплив език. По време на петте години преди смъртта ѝ, докато двамата живяха във Вашингтон, Клоувър си създаде много врагове — особено сред кариеристите, низвергнатите сенатори и техните съпруги.
— Значи вие бихте определили този салон „Петте купи“, в центъра на който е била тя, по-скоро като клуб с ограничен достъп, така ли? — попита Холмс.
На Джеймс отново му се прииска да си беше донесъл бастуна във вагона… за да може да се облегне на него, докато обмисля отговора си.
— Да, определено — отвърна тихо той, по-скоро на себе си, отколкото на детектива, който седеше срещу него. — Хенри и Клоувър Адамс — и другите трима членове на „Петте купи“ — никога не биха поканили някого в най-близкото си обкръжение заради властта, която упражнява, или известността му. По-скоро канеха художници, писатели, дребни политици и други подобни на вечерите, които организираха във вътрешния салон на „Петте купи“, въз основа на способността им да ги развличат. Веднъж написах разказ, в който обрисувах Клоувър Адамс в лицето на някоя си госпожа Боникасъл и…
Джеймс се спря насред дума. Беше втрещен от собствената си недискретност.
— Продължавайте — каза Шерлок Холмс.
Джеймс си пое дъх. Е, и без това вече беше прекосил своя Рубикон.
— Разказът се нарича „Пандора“ — продължи той. — Но трябва да знаете, че никога не изграждам героите си въз основа на реални живи или починали хора. Те винаги са… смесица… от опит и чиста измислица. — Джеймс нямаше как да е по-неискрен в думите си. За създаването на всичките си главни герои — и повечето от второстепенните — той използваше живи или починали личности от собствения си живот и преживявания.
— Разбира се — измърка Холмс също толкова неискрено.
— Така или иначе, в този разказ описах госпожа Боникасъл като „преливаща от веселие дама“, а нейния салон като такъв, в който „е по-вероятно да не ви допуснат, отколкото обратното“.
— Но вие вече ми казахте, че истинската Клоувър Адамс не е била точно преливаща от веселие — прекъсна го Холмс. — Обяснихте, че още от детинство е била спохождана от чести пристъпи на дълбока меланхолия.
— Да, да — отвърна нетърпеливо Джеймс. — В разказите си авторите често изпускат определени черти на характера. Ако госпожа Боникасъл беше главна героиня в роман… е, тогава щеше да се наложи да се разкрият всичките ѝ страни. Дори онези, които на пръв поглед си противоречат.
— Моля, продължете — каза Холмс с почти каещ се тон. — Описвахте ми вашия литературен вариант на салона на Клоувър Ада… на госпожа Боникасъл.
— Помня описанието, че в редките случаи, когато допускаха някой сенатор или конгресмен, неизменно го изучаваха с… дори си спомням точните думи, господин Холмс… „Със смесица от тревога и снизхождение“.
Холмс се подсмихна под мустак. Като че ли искаше да попита Джеймс дали всеки писател може да си спомни дума по дума пасажи от десетките си книги и стотиците разкази, но очевидно не искаше отново да разводнява разговора.
— Продължете, моля — каза той.
— Знам — продължи Джеймс, — че добрият ми приятел Хенри Адамс се разпозна в разказа „Пандора“, когато му описах как веднъж господин Боникасъл каза на съпругата си в необичаен пристъп на толерантност: „Пусто да остане, дай поне веднъж да се позабавляваме по плебейски — да поканим президента!“.
— А те редовно ли канеха президента? — попита Холмс.
Джеймс изсумтя презрително.
— Не и онзи червей Джеймс Гарфийлд — отвърна писателят, — макар че ако Адамсови го поканеха, той сигурно щеше да хукне бос през Лафайет Скуеър към къщата им. Но те, или поне Хенри — за пръв път, заедно с техния архитект Ричардсън — прекоси веднъж улицата, за да посети Белия дом, когато Гроувър Кливланд дойде на власт през март хиляда осемстотин осемдесет и пета. Само няколко месеца преди смъртта на Клоувър.