— Скачайте тук до мен, господин Холмс — рече Харисън. — Бони, ти сядай отзад заедно с господин Дръмънд. Познавате господин Дръмънд, нали, господин Холмс?
Холмс кимна на директора на тайните служби.
— Да. Удоволствие е да ви видя тук, сър.
Дръмънд се усмихна и отвърна с кимване.
— Така, време е — каза бъдещият кмет и леко потупа двата коня с камшика си.
— Предполагам, че президентът Кливланд ще отседне тук, в хотел „Лексингтън“ — каза Холмс.
— Да — отвърна Харисън. — В него се намира най-големият апартамент в целия град. Но ако трябваше аз да избирам хотела за президента, щях да предпочета някой, който е на павирана улица.
Холмс беше забелязал, че тази отсечка от Мичиган Авеню е по-скоро жълтеникава пръст, отколкото паваж.
— Стига да не вали в деня на откриването, няма да има никакъв проблем — рече Харисън. — Това е единственият луксозен хотел, който се намира в най-южната част на града; построиха го миналата година, така че е логично да настанят президента в него. Оттук до Панаира са само двайсет-двайсет и пет минути път по Мичиган Авеню.
— Жалко, че суперинтендант Маклафри не прие да пътува с нас — обади се Дръмънд от мястото си зад кмета. — Трябва да обсъдим мерките за сигурност, които ще вземе чикагската полиция, както и охраната, която се извършва от Колумбовата гвардия.
Харисън се засмя и придърпа периферията на черната си шапка, за да скрие очите си от слънцето.
— Началник Маклафри е добър човек. И ревностен реформатор. В деня, когато бях избран, той ми изпрати оставката си.
— Защо? — попита Холмс.
Харисън се ухили.
— Всички неща, които Боб иска да реформира — хазарта, комисионите за партийните чиновници, пиенето, флиртовете с дами през нощта — са в повечето случаи неща, които ми харесва да правя.
— Кметът Харисън има силната подкрепа на работническата класа — обади се инспектор Бонфийлд иззад Шерлок Холмс. — Дори сред цветнокожите.
Холмс реши, че е чул достатъчно за местната политика. Повече от достатъчно всъщност.
— Колко хора служат в чикагската полиция, кмете? — попита той.
— Малко над три хиляди — отвърна Харисън. — Когато процесията тръгне от „Лексингтън“, тя ще бъде съпровождана от конни полицаи, но предполагам, че след нея ще се движат пеша или на кон няколкостотин местни жители. Ще се включат в парада, така да се каже.
— А в самия Панаир има някъде към две хиляди гвардейци — рече Холмс.
— Това са униформените полицаи — каза Бонфийлд. — Плюс около двеста цивилни детективи под мое командване — разположени в Белия град и по Мидуей Плезънс, където очакваме джебчиите и другите подобни да се развихрят.
— Подбрани детективи? — попита Холмс.
— Подбрани не само от чикагската полиция, а и от целите Съединени щати — отвърна инспектор Бонфийлд.
— Господин Дръмънд, ами вашите агенти? — обърна се Холмс към директора на тайните служби.
— Когато господин Дръмънд се появи тази сутрин — намеси се кметът Харисън, — и ми каза, че е от Министерството на финансите, аз бях сигурен, че с мен е свършено. Всичките ми данъчни задължения се стовариха върху главата ми.
— Някой ден и това ще стане, господин кмете — рече тихо Дръмънд.
— Някой ден. — След това се обърна към Холмс; — Когато президентът Кливланд стигне до Панаира, аз ще съм разположил там петдесет и петима агенти. Осмина от тях са снайперисти и са въоръжени с последен модел армейски снайперски пушки. Шестима ще бъдат неотстъпно до президента.
— Високи мъже, надявам се — каза Холмс.
— Няма по-нисък от метър и деветдесет — отбеляза Дръмънд. — Но, разбира се, никой от тях няма да стои пред президента, докато той произнася речта си на откриването.
— Колко коли ще участват в тази процесия? — попита Холмс.
Харисън отново се ухили.
— Предполагам, че ще има двайсет-двайсет и пет карети. Господин Кливланд и неговият антураж ще се возят в ландо. Най-претенциозните чикагци не спират да напират като хлебарки и всички искат да участват в процесията на президента Кливланд. Знам със сигурност единствено, че аз ще съм в последната карета, която и по ред да е тя.
— Защо така? — попита Холмс.
— Защото ще получа най-много ръкопляскания и доволни викове от тълпата в сравнение с всички останали в процесията — рече Харисън, който очевидно не се хвалеше, а просто констатираше факта.
— Не ми се иска президентът Кливланд да чуе, че съм по-популярен от него. Това може да нарани чувствата му.