Пред тях, на повече от миля, се простираше Мидуей Плезънс. Джеймс видя табели, на които пишеше, че се намират на Авенюто на Народите. Когато писателят за пръв път чу за Мидуей Плезънс, той си представи малко по-голяма версия на карнавалите и панаирите, които беше посещавал. Но в продължение на тринайсет градски пресечки по авенюто се виждаха сгради и атракции с размерите на малки градове.
Те подминаха една солидна колиба, скована от дървени трупи, която му се стори доста странна атракция.
— Това е колибата на ужасяващия Седящ бик — каза Холмс. — За нещастие, господин Бърнам, директорът на цялото Изложение, не можа да доведе самия Седящ бик, защото армията го уби преди три години. Затова сега, когато не участва в шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил, което се провежда точно край стените на Изложението, вътре живее вождът Дъжд в лицето. Дъжд в лицето твърди, че той е човекът, който е убил генерал Къстър, и съплеменниците му сиукси не го оспорват.
Джеймс погледна към мъжете, които носеха дебели дрехи от рунтави кожи. Сигурно им беше ужасно горещо, дори в този сравнително хладен ден.
— Лапландско село — каза Холмс. — Бог да им е на помощ през юли.
Край тях минаха няколко мъже с тъмнокафяв цвят на кожата, които носеха единствено няколко листа на кръста.
— Канибали — каза Холмс. — От Дахомей.
— За какво са му на Колумбовото изложение канибали? — попита Джеймс.
— Това е Световно изложение — отвърна детективът. — Даниъл Бърнам се опитва да доведе целия свят за милион американци, които никога не биха могли да си позволят да пътуват дотам.
— Що за човек е Бърнам? — попита Джеймс.
— Красив. Внушителен. Зает. И целеустремен. Много целеустремен.
— Сигурно трябва да е такъв, за да построи подобен комплекс за толкова кратко време. Но ми се струва, че до завършването му има още много работа.
— На първи май все още няма да е изцяло довършен — каза Холмс, — но с изключение на Колелото на Ферис, което продължава да се строи, всичко останало ще бъде почистено и ще изглежда завършено. Бърнам пришпорва екипите да работят денонощно, в буквалния смисъл.
Пред каретата им мина някакъв мъж, който водеше щраус на късичка каишка.
— Калифорния — каза Холмс, което не подсказа нищо на Джеймс.
— Мили боже! — каза писателят, когато минаха покрай нещо, което приличаше на австрийско село, с всичките му каменни къщи, кули и кръчми.
— Добро място за халба бира и някой шницел, щом Панаирът бъде отворен — каза Холмс.
Джеймс видя една празна площадка, самоуверено озаглавена ПАРК НА ВЪРЗАНИТЕ БАЛОНИ.
— С какво са вързани тези балони? — попита той.
— С въжета — отвърна Холмс.
Те продължиха към средата на Мидуей и сега Джеймс вече видя колко огромно ще бъде Колелото на господин Ферис. Само половината от двеста шейсет и четирифутовата структура беше завършена, но валът, който бе монтиран на върха на завършената ѝ половина, изглеждаше огромен колкото хоризонтално поставена секвоя, направена от стомана. Около работната площадка беше издигната защитна дървена ограда, но внезапно един от работниците на горните редове от стоманени греди и дървени рамки извика нещо и се заспуска от ниво на ниво, като се залюляваше на ръце като някое живеещо по дърветата същество. Работникът скочи на най-долното ниво, използва върха на седемфутовата защитна ограда като място за отскок и се приземи точно до спрялото ландо на Холмс.
Джеймс с изненада разпозна Уигинс Втори — младия Мот — облечен в същите работнически дрехи като останалите ковачи и дърводелци, които се трудеха върху Колелото на Ферис. Момчето беше спало на едно походно легло в стаята на Холмс през първата им нощ в Чикаго, а след това Джеймс повече не го беше виждал — а и не се беше сещал за него.
— Добр’утро, джентълмени — каза Уигинс.
— Привет, Мот — каза Холмс. — Виждам, че си си намерил работа.
Момчето се ухили до уши.
— Точно тъй, господин ’Олмс. С пълна заплата. Контрольорът вика: „Мот, тука, е няк’ъв изтърсак“, но господин Ферис, който контролира контрольора, вика: „Видях го да се катери, Бейнс. Той е кат’ маймунка, тоя изтърсак, и е по-силен от повечето ти хора. Пусни го да работи на скелето и на стоманената част. Трябват ни повече маймунки“, вика. И тъй стана. О, и вече не съм Мот — тук ми викат Монк, накратко от „маймунка“.
— Притеснява ли те това име? — попита Джеймс, който се беше навел напред, облегнат на чадъра си, за да може да вижда и да разговаря с младежа.
Момчето отново се ухили.
— Много ми харесва, господин Джеймс. Разбирате ли, бандюгите из лондонските улици ми викаха Мот, по стария английски начин, дето звучи като Прашинка, знаете. И аз винаги съм бил прашинка в нечие око, и това хич не ми се нравеше. Макар че ми харесваше как говори Мот — е, и Монк сигурно ще говори по същия начин.