Холмс вдигна показалец.
— Простете ми, че отново ви прекъсвам, Джеймс, но точно това в Америка малко ме обърква. Доколкото разбирам — или поне така смятах като млад — за разлика от Нейно величество или останалите кралски особи по света, американските президенти се избират за ограничен период от време. Четири години, доколкото си спомням. И въпреки това президентът Кливланд е бил на власт през осемдесет и пета, когато е починала Клоувър Адамс, и, поправете ме ако греша, отново е на власт сега, през пролетта на деветдесет и трета. Да не би американците да са открили ползите от доживотната държавна служба?
„Как е възможно възрастен англичанин да е толкова неосведомен?“ — зачуди се Хенри Джеймс.
Сякаш прочел мислите му, Холмс се усмихна и каза:
— Докато пътувахме с влака при едно от последните ми разследвания на случай в едно отдалечено тресавище, който не е споменат — поне не още! — в публикуваните хроники на приключенията ни, имах възможността да разкрия пред доктор Уотсън, че, преди той да го спомене предишния ден, не съм имал представа, че Земята се върти около Слънцето. Може и някога да съм го учил, обясних на Уотсън, но — както става с всички неща, които не са свързани пряко с професията ми и с детективската работа като цяло — бързо съм го изхвърлил от ума си. Понякога, както сам ще установите, се съсредоточавам изцяло върху едно нещо. Така че трябва да го имате предвид, сър.
— Но за човек, който се хвали, че винаги сверява часовника си с „Таймс“… — започна Джеймс и спря. Холмс едва ли говореше сериозно. А Джеймс не искаше да спори с него. Все още не.
— Господин Гроувър Кливланд — започна отново той, — се намира в уникалното положение да е единственият президент на Съединените щати, който е управлявал два непоследователни четиригодишни мандата. Беше президент между март осемдесет и пета и март осемдесет и девета. След четиригодишен интервал, през който управляваше Бенджамин Харисън, господин Кливланд беше избран пак миналия ноември и се закле отново само преди няколко седмици.
Холмс кимна отсечено.
— Благодаря ви. И, моля ви, продължете описанието си на петимата от „Петте купи“.
Джеймс се огледа.
— Боя се, че вагон-ресторантът скоро ще приключи със сервирането на храна. Няма ли да е по-добре да отидем за един късен обяд и да продължим разговора си там?
Глава 8
За обяд Джеймс си избра пъстърва; не че я обичаше особено, но яденето ѝ винаги му напомняше, че си е „у дома“, в Съединените щати. Всъщност нищо от онова, което виждаше през прозореца на движещия се вагон-ресторант, не му създаваше усещането, че си е „у дома“. Дърветата покрай железопътната линия от Ню Джърси до Балтимор бяха твърде дребни, твърде нагъсто скупчени и бе твърде очевидно, че са израснали на единствените места, пощадени от фермерите. Фермерските домове бяха построени от дървени трупи и често имаха нужда от пребоядисване. Някои от покривите на хамбарите бяха хлътнали. Това беше гоблен на американския хаос, разстлан върху пласт от бедност; Хенри Джеймс знаеше много добре, че в Англия, Италия и Франция бедността беше навсякъде, но тя рядко се изразяваше в хлътнал, небоядисан, безразборно засаден хаос. В Англия — в по-голямата част от Джеймсовата Европа — старото, бедното и западналото беше живописно, включително хората.
Години по-рано, в едно свое есе за Хоторн (който беше негова ранна страст), Джеймс бе направил грешката да напише за американските читатели, че американската почва и история осигуряват само един тъжен бял лист за всеки американски поет, писател или художник; на Нова Англия, бе посочил той, ѝ липсват значимите европейски замъци, древните руини, римските пътища, изоставените овчарски къщурки и установените социални класи, способни да оценят изкуството. Който и да е американски художник, бе предположил той, никога не би постигнал истинско майсторство в изкуството си, като отразява вулгарното, потискащо, съсредоточено около печалбата и винаги настоятелно ново по начина, по който писателите и художниците в Европа романтично отразяваха старото.
Някои американски рецензенти, редактори и дори читатели го бяха разкритикували за тези далеч не ласкателни редове. В техните очи, знаеше Джеймс, Америка, която дори нямаше истинска история, не можеше да сгреши и вулгарната и непрекъснато променяща се „новост“, която той искрено ненавиждаше — най-вече като спънка за неговото и на всеки американски писател творчество — действаше като афродизиак на техните еснафски, настроени на американска вълна сетива.