Джеймс си спомняше, че някъде около 1879 година, размишлявайки за Хоторн и съвременниците му, беше написал: „Необходимо е огромно количество история, за да се напише малко литература“ и „Някой трябва да започне да записва признаците на висша цивилизация, които съществуват в другите държави, а отсъстват в структурата на американския живот, докато не започне да се чуди какво всъщност е останало в него“. Може би точно заради това бе добавил в глава VI от книгата си за Хоторн: „За мен е неоспорим факт, че американците, като такива, са най-самовлюбеният народ в света и най-страстни привърженици на идеята, че останалите нации на земята са се наговорили да ги подценяват“.
Не, това не го беше направило популярен сред американските читатели и рецензенти.
А сега, докато довършваше пъстървата си и допиваше последните остатъци от посредственото бяло вино, Джеймс просто сви рамене и прогони някогашните чувства от мислите си.
Холмс си беше поръчал само чай и сега просто остави избраната бледа американска имитация да изстива непипната в чашата, гравирана с емблемите на Нюйоркската, Нюхейвънската и Хартфордската железопътна компания. Джеймс не беше сигурен дали след вечерята им в Париж на тринайсети март, от която вече бяха минали единайсет дни, изобщо беше виждал детектива да яде нещо, и сега започваше да се чуди как измършавелият мъж се поддържа жив.
— Говорехме за госпожа Клоувър Адамс — каза толкова внезапно Холмс, че стресна Джеймс.
— Нима? Аз си мислех, че преминахме към съпруга ѝ и останалите членове на „Петте купи“. — Джеймс се беше убедил, че никой не седи в тяхната половина на празния вагон-ресторант и че наблизо няма келнер, който да чуе думите му. И въпреки това говореше съвсем тихо.
— Споменахте, че Клоувър си е създала врагове, отчасти заради това, че не е допускала доста хора в своя салон, но и заради остроумието си… Вие като че ли използвахте „хаплив език“ — рече Холмс. — Можете ли да ми дадете някои примери за казани или написани от нея неща, които са засегнали определени хора?
Джеймс замислено попи устните си с ленената салфетка. След това направи редкия, ако не и уникален избор да разкаже история, в която самият той беше обект на шегата.
— Последния път, когато бях в Америка — каза Джеймс, — някъде преди около десетина години, преди да се кача на обратния кораб за Англия, писах на Клоувър и ѝ обясних, че съм избрал нея за получател на последното ми писмо от общата ни родина, защото я смятам… как точно се изразих? „Защото те смятам за въплъщение на родната ти страна“ — мисля, че това бяха точните ми думи. Клоувър веднага ми отговори, че намира жеста ми за „доста двусмислен комплимент“ и, продължи тя, „нима наистина съм толкова вулгарна, скучна и непоносима?“.
Джеймс погледна към Холмс, но детективът не реагира по никакъв начин. Най-накрая Холмс каза:
— Значи дамата наистина е притежавала остър ум и хаплив език. Можете ли да ми дадете друг пример?
Джеймс потисна въздишката си.
— Каква е ползата от тези истории, сър?
— Клоувър Адамс е жертва на убийство — отвърна Холмс. — Или поне на нечия жестока измислица, че е била убита. Напълно естествено е разследването на този случай да започне с издирването на враговете на въпросната дама — дори онези, които си е спечелила благодарение на собственото си саркастично остроумие.
— Освен ако, разбира се, както е в случая, става дума не за убийство, а по-скоро за самоубийство — каза Джеймс. — В такъв случай вашият списък от заподозрени в този така наречен „случай“ бързо се стеснява до едно име. Елементарно, скъпи ми господин Холмс.
— Невинаги — отвърна загадъчно Холмс. — Разследвал съм очевидни самоубийства, които бяха резултат от нечии смъртоносни интриги. Но моля ви, продължете.
Този път Джеймс открито въздъхна.
— Години наред останалите ми приятели от „Петте купи“ изразяваха възхищението си, ако не дори и възторга си, от моите творби — рече той. — Хенри Адамс, Джон Хей, Кларънс Кинг и дори Клара Хей бяха искрено запалени по моите романи и разкази. Клоувър Адамс винаги реагираше… по-резервирано. Веднъж един събеседник, който… да кажем, че познаваше дамата добре, сподели, че при някакъв спор със съпруга ѝ и Джон Хей за литературните достойнства, или липсата на такива, на някой си Хенри Джеймс, Клоувър била казала: „Проблемът с писанията на Хари не е, че той не дъвче онова, което е отхапал, а по-скоро, че го предъвква твърде дълго“.
— Забавно — рече Холмс. — И предполагам, че нарочно е бил използван разговорен стил, за да се засили хумористичната нотка.