— Но дори Кориолан е бил повлиян… — той млъкна.
— От майка си — извика Ирен Адлер, сякаш изпитваше физическа болка. — Волумния се хвалела на ония вещици, приятелките си, как нейното малко момче Кориолан обичало да измъчва животни, да причинява болка на всяко живо същество. Но през всичките тези четири години, докато бях с Лукан, аз му давах единствено любов и го учех да обича и уважава другите. — Тя извърна лицето си настрани и се отдръпна.
Той отново скъси разстоянието.
— Исках да кажа, че Кориолан е бил повлиян от деформираните римски ценности — прошепна Шерлок. — Винаги съм смятал, че точно това се е опитвал да каже Шекспир.
Ирен Адлер се засмя горчиво.
— Не си ли спомняш, Шерлок? Срещнахме се в Лондон, когато трупата на Хенри Ървинг представяше „Кориолан“. Аз, ветеран в театъра, играех старата вещица Волумния на напредналата възраст от двайсет и две години, а ти беше осемнайсетгодишен дубльор, избягал от първата си година в Кеймбридж, съвсем зелен и всичко останало.
— Бях забравил за тази пиеса — каза Холмс. — Но си спомням всички останали моменти от времето ни заедно.
Тя докосна бузата му с обратното на пръстите си.
— Беше толкова млад, скъпи мой.
Холмс я взе в обятията си. Ирен като че ли се възпротиви за миг, но след това се разтопи в ръцете му. После допря длан към гърдите му и твърдо го отблъсна назад.
— Сега — рече тя, — ще обсъдим ли тази не-игра, в която се оказахме замесени?
Холмс не каза нищо за известно време, а когато отговори, гласът му беше подрезгавял:
— Добре.
— С кое ужасно нещо да започна? — Очевидно се опитваше да говори спокойно, но гласът ѝ беше също тъй натежал от чувства като неговия.
— Ежегодните картички на шести декември — каза Шерлок.
Веднага разбра, че тя няма представа за какво говори той. Ирен Адлер беше ненадмината актриса, но Холмс имаше десетилетен опит зад гърба си в изучаването на лицата и очите на лъжци, когато лъжеха. Тя не се преструваше.
— Какви картички? Слагах цветя на гроба на Клоувър на всеки шести декември — бели виолетки, тя ги обожаваше — и изпращах по няколко цветя на Хенри Адамс на тази дата, но никога не съм включвала картички.
— Нед Хупър, братът на Клоувър, дойде да ме види в Лондон преди две години — вече е мъртъв, между другото — каза Холмс. — Предложи ми три хиляди долара и каза, че иска да разреша загадката на картичките, които всеки един от четиримата живи членове на „Петте купи“ получава на всеки шести декември още от осемдесет и шеста. Текстът, написан на машина, винаги гласи едно и също… „Тя беше убита“.
Ирен Адлер го гледаше втренчено.
— Това е варварско. Никога не бих го направила. Няма причина и Лукан да го прави. Не, и той не е.
Холмс кимна.
— И аз не вярвах, че е някой от вас, но се чувствах задължен да попитам в памет на Нед — и заради аванса от един долар, който ми плати през деветдесет и първа.
— Това е годината, в която според вестниците си умрял — каза тихо Ирен Адлер. — В Швейцария, докато си се борил с някакъв професор Мориарти, за когото никой не е чувал.
Холмс отново кимна.
— Тогава не им повярвах — каза Адлер. — Не повярвах и следващата година, когато Лукан се хвалеше, че те е убил в Тибет.
Холмс се усмихна.
— Едва не успя. Вкара три куршума в гърба ми от разстояние почти миля.
Тя като че ли се изненада.
— Винаги съм смятала, че лъже. Как си успял да оживееш след три попадения от пушката, която Лукан използва?
— Не знам — отвърна Холмс. — Но да поговорим за Ребека Лорн. — Думите изщракаха на мястото си като механизма на пушка, който вкарва патрона в гнездото му. — Целта изнудване ли беше?
— Разбира се — каза Адлер.
— Защо Клоувър и Хенри Адамс?
— Бяха богати. Тя беше слаба. Тогава, през хиляда осемстотин осемдесет и пета, Лукан имаше нужда от пари за делата си в Европа. Изнудването на Адамсови беше очевидният начин да се сдобие с тях. Клоувър се чувстваше толкова самотна и изгубена, че за два дни се превърнах в най-близката ѝ приятелка.
— Но продължи с преструвките цели седем месеца — отсече Холмс.
— След първите няколко дни вече не бяха преструвки — промълви тихо Ирен Адлер. — Наистина харесвах Клоувър. Възхищавах се на таланта ѝ — като човек и като фотограф — повече, отколкото арогантния ѝ, самовлюбен съпруг. Той използваше всяка възможност да я накара да се чувства… по-незначителна. По-маловажна. По-неспособна. По-нисшо човешко същество. Чел ли си романа му „Естер“, който излезе малко преди тя да умре?