След като нареди на кормчията да го чака на градския пристан, независимо от това колко късно щеше да се върне, Джеймс тръгна с трамвай към тъмното сърце на Чикаго и оттам се прехвърли на един от естакадните влакове.
Не си беше подготвил предварително някакъв план и, разбира се, не носеше оръжие — самата мисъл да търси Мориарти в нощното Чикаго му се струваше странно вълнуваща. Онова, което му носеше успокоение, бе, че вероятността пътищата им да се пресекат отново по чиста случайност бе толкова малка, че по-скоро беше нещо, което можеше да се случи само в някой зле написан сензационен роман.
Транзитната система от естакадни влакове на Чикаго — наричана в онези години още и „Ел“ — беше влязла в действие едва предишната година, през 1892. Първите вагони представляваха дървени фургони, открити за природните стихии от всички страни, но сега — докато Джеймс пътуваше през нощта по естакадата над Лейк Стрийт — вагоните бяха затворени. На първата спирка Джеймс си беше взел една карта на транзитната система и тя ясно показваше, че с изключение на Чикаго и естакадната линия Саут Сайд, която сега се простираше на юг чак до Шейсет и трета улица и Стоуни Айлънд Авеню, където се намираше входът за Колумбовото изложение, всички останали терминали се намираха в периферията на градския център на Чикаго, което според Джеймс беше изключително неудобно.
При първото им посещение в града, Холмс му беше казал, че причината за това е щатски закон, който изисква одобрението от собствениците на бизнеси и сгради, намиращи се на централните улици, преди да се построят линии над съответната улица.
Джеймс знаеше, че пътува на юг, но нямаше никакво намерение да изминава целия път до спирката Джаксън Парк при Панаира. Холмс и останалите гости на Камерън може би все още бяха там. Както, разбира се, и Мориарти. Но Джеймс предпочете да остане в самия Чикаго — Черния град, както вече мислеше за него — където да проведе среднощното си търсене.
Той слезе от влака няколко пресечки преди гарата на Шейсет и трета улица, която щеше да го отведе право до Панаира, и още със слизането премина в бърз ход.
Вече беше изминал няколко пресечки в зле осветената част от града, когато осъзна три неща: първо, че тук няма улични лампи, но улиците са пълни с хора; второ, че има безбожно много барове и танцувални зали, които изпълваха нощта с буйна музика; и трето, че неговото беше единственото бяло лице за цялото разстояние, което бе изминал от „Ел“ платформата.
Осъзнавайки (с известна тревога), че по погрешка е слязъл от естакадния влак в южния край на негърската част от града — беше чул веднъж Холмс да я нарича „Ебънивил“ — Джеймс бързо се обърна, за да се върне на платформата, но се усети, че беше взел няколко завоя, без да обръща внимание накъде върви. Нито една железопътна релса не се виждаше над пресичащите се улици, по които той вече почти подтичваше.
Внезапно един негър, облечен с лъскав раиран костюм, изумително ярка вратовръзка и модерна сламена шапка, изскочи пред него и спря устрема му.
— Изгубихте ли се, сър? — попита негърът. — Мога ли да ви помогна?
Джеймс отстъпи три крачки назад, но успя да отговори:
— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете как да стигна до „Ел“ платформата, която ще ме качи обратно на влака за Лейк Сайд?
Негърът се усмихна, разкривайки идеално бели зъби на най-тъмната кожа, която Джеймс беше виждал някога, и каза:
— Разбира се, сър. — Мъжът посочи пътя, откъдето беше пристигнал Джеймс. — Върнете се три пресечки по тази улица, след това наляво по Четирийсет и осма улица, а оттам е само една пресечка и половина до „Ел“ платформата.
— Благодаря ви — каза Джеймс и едва не му се поклони от облекчение. Но когато тръгна обратно по пътя, по който току-що беше дошъл — тротоарите бяха пълни с цветнокожи хора, които като че ли празнуваха нещо — той не можа да устои и погледна през рамо, за да провери дали благодетелят му не го беше последвал поради някакви свои тъмни причини.
Мъжът със сламената шапка стоеше на мястото, където бе разговарял с Джеймс, вече на половин пресечка от него, и отвърна на погледа му с белозъбата си усмивка, повдигайки приятелски шапката си за поздрав.
„Това проява на нахалство ли беше?“ — зачуди се Джеймс и веднага се засрами от себе си.
Но истината бе, че макар Хенри Джеймс да се считаше за един от най-космополитните мъже в света (особено сред американците), чувстващ се като у дома си навсякъде по улиците на Лондон, Париж, Флоренция, Венеция, Рим, Цюрих, Люцерн или Берлин, той просто не беше имал достатъчно контакти с негри, освен в ролята им на служители в американските хотели.